един град във фокуса на киното

София - градът на бога

Боряна Матеева

Българското кино обича София и я гледа любовно от всички възможни гледни точки и ракурси, описва я и я анализира с най-различни стилове – традиционни и новаторско-експериментални. Режисьори от всички поколения, от класици до дебютанти, с методите на игралното, документалното, научно-популярното кино, хрониката и анимацията са привлечени от „стоте лица” и всеки избира да изследва и рисува онова, което най-силно го е вълнувало. Киното е огледалото на града, неговата модерна аудиовизуална памет, негов коректив. Не може да е случайно името „София”. Градът, както ще видим накрая, е кръстен на храма „Света София” или „Премъдрост Божия”, което според теолозите е второто лице на Бога, Исус Христос. Иска ми се да вярвам, че във всеки авторски поглед проблясва макар и частица от „премъдростта Божия”, която ни крепи повече от две хилядолетия. Непосилно е да се разгледат всички  филми, създадени през всичките 100 години на българското кино на тема София. Би станал каталог, полезен като справка, но скучен като съдържание. Затова избирам да проследим как София се е развивала през обектива на документалното кино (и как то се е развивало) в един период от 70 години – от възстановяването й след Втората световна война до наши дни. Подборът на филмите е субективен и вероятно пристрастен. Много стойностни филми няма да бъдат разгледани поради липса на място. Други пък едва ли си струва да бъдат споменавани, защото са поръчкова халтура. Но всички те остават в колективната кинопамет и могат да послужат както за познание против забравата, така и за вграждане в бъдещи проекти. София е вечен и неизчерпаем сюжет, подобно на любовта.   

Ще започна неизбежно с „Един ден София” (1946), прелестното филмово есе и безценен документ за следвоенна София с „автор-оператор” Захарий Жандов. Това е първият режисьорски опит на бъдещия класик, дотогава пробвал се като оператор на документални и научно-популярни филми…

Списание "КИНО" - брой 3 / 2015

филмовата критика за:

МАГИЧЕСКОТО ИЗПЛУВАНЕ НА СОЗОПОЛ

© Ингеборг Братоева

На светлата памет на Александър Янакиев

Докато работех над този текст, ме застигна страшната новина за смъртта на моя приятел и колега Сашо Янакиев. Припомних си  постоянните ни ожесточени спорове за мястото на арт филмите в съвременното българско кино. С типичното си чувство за хумор Сашо не пропускаше случай да се пошегува с моето пристрастие към заглавия, адресирани към киноманското малцинство.

Сашо, поднасям ти този текст с надеждата, че границата между двата различни свята, които вече обитаваме с теб,  е пропусклива, такава, каквато я вижда нашият общ приятел Коце Бонев.

Разчитам, както винаги, на  чувството му за хумор.

Списание "КИНО" - брой 2 / 2015

филмовата критика за:

НАКАЗАНИЕ И ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

© Ирина Канушева

„Урок“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов разказва проста история. Провинциална учителка обира банка, за да си плати дълговете. Възхитително е умението на режисьорите да напипват знакови за времето случки от живота, малки драми на малки хора, от които става голямо кино. И не защото актьорите са се развихрили в драматично или комично амплоа – зрителят не потъва в сълзи нито от мъка, нито се просълзява от смях, но филмът така се запечатва в съзнанието, че те кара да мислиш дълго след това. Различен, пестелив и премерен, точен. Великолепен състав на актьорите в малките роли, (Иван Бърнев, Иван Савов, и най-вече Стефан Денолюбов) които щрихират от три страни безизходицата, в която живеем, и надграждат един над друг, като всеки си заема перфектното място във филма. Наскоро чух, че в чужбина зрителите мислели, че Маргита Гошева не е актриса, а истинска учителка...

СПИСАНИЕ

"КИНО"

Брой 2 /  2015

 ви предлага целия текст на тези статии

  КЪСОМЕТРАЖНОТО ИГРАЛНО КИНО: МОДЕЛ НА РЕАЛИЗАЦИЯ,

МОДЕЛ НА КОМУНИКАЦИЯ

МОСТ МЕЖДУ ТЕАТЪРА И КИНОТО

Интервю с актрисата и режисьор Яна Титова

Василена Василева

Как решихте да направите прехода от актриса към режисьор? В случая на „Мостът” – да преминете от актриса към удиалънов модел?

Написах сценария на „Мостът” с идеята само да участвам в него, просто ми  хареса историята, която мой приятел ми разказа. Държах го в „чекмедже“  и  чаках да се появи подходящ режисьор. Но в един момент си дадох сметка, че имам достатъчно ясна идея как точно би трябвало да се случи този филм и решението аз да го режисирам всъщност ми изглеждаше доста  естествено.

Как режисирахте себе си във филма?

Трудно! Беше ми по- интересно да съм зад камерата и съжалих, че не съм поканила друга актриса за ролята,  за да мога да се фокусирам само върху режисьорската част. Но пък ако не бях участвала, нямаше да си партнирам с Едуард Хог. А тази възможност не е за изпускане!

Мостът ли кара хората да полудяват?

Страховете им по-скоро. Вътрешната им борба, неувереността им. Мостът е катализатор в случая, не е причина.

Нервността на мъжа и една лоша шега ли стават причината да се стигне до такъв некрасив край за жената от моста?

Нещата никога не са само такива, каквито изглеждат . Чувала съм много и различни интерпретации за какво всъщност се разказва в „Мостът“. И мога да кажа, че всички са верни! Оставила съм много вратички публиката сама да донапише историята и да я развие така, както иска.

Следващият Ви филм  „Солвейг” ще бъде ли обгърнат със същата доза мистичен психологизъм и суров трагизъм?

О, не! „Солвейг“ е диаметрално противоположен на „Мостът”. Той вълнува по различен начин. Визията, изразните средства, както и стилът са съвсем различни. „Солвейг” е моя сбъдната мечта. Исках да снимам този филм много преди въобще да ми хрумне да режисирам и много преди да напиша „Мостът”.  Дълго време чаках подходящия момент този филм да се реализира и когато най-накрая се случи, беше магично...

СПИСАНИЕ

"КИНО"

Брой 1 /  2015

 ви предлага целия текст на тези статии

КЪСОМЕТРАЖНОТО ИГРАЛНО КИНО: МОДЕЛ НА РЕАЛИЗАЦИЯ,

МОДЕЛ НА КОМУНИКАЦИЯ

Суров разказ за сурова действителност

Интервю с Орлин Минчев, автор на филма "Учител"

Катерина Ламбринова

Сценарият на „Учител”, писан от Радослав Петров, е адаптация на разказа  „Докато пари“ от Красимир Бачков. С какво те привлече тази история и плътно ли следвахте литературната основа? Какво добави от себе си?

„Учител” е правен като задача за екранизация на литературно произведение от български автор в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Това е история за доброто, може би донякъде приказна, която обаче се случва в една брутална действителна среда. Самият аз съм израснал в краен софийски квартал, където отношенията между българи и роми са били постоянно на фокус във всички възможни нюанси. Точно този личен опит ми помогна емоционално да се обвържа с историята на Красимир Бачков, който пък по професия е учител и има своя гледна точка към тази проблематика. Очевидно и двамата сме убедени в едно – без значение в какви условия израства човек, от какъв етнос е или  каква позиция в обществото има – при подадена ръка в правилния момент той може да надскочи средата си и може изцяло да промени бъдещето си. Това послание е и основното във филма и мисля, че въпреки немалкото промени, които направихме по разказа, успяхме да го преведем адекватно на киноезик, както и да запазим реализма, който историята носеше от самото начало...

Паркинг за истории

Интервю с Ивайло Минов, автор на филма "Паркинг"

Катерина Ламбринова

По някакъв начин „Паркинг“ ми напомни за „Парчета любов“ (режисьор Иван Черкелов, 1989 г.).  Поради темата си: една жена, която не е щастлива нито с мъжа си, нито в любовната си авантюра с друг мъж, но най-вече заради присъствието на Жорета Николова и Валентин Марнов – Пело. За разлика от „Парчета любов“, където в центъра са мъжките персонажи, в „Паркинг“ влизаме в света на една жена на средна възраст, в нейните лутания ... Гледали ли сте ранните филми на Иван Черкелов и Людмил Тодоров и дали бихте се съгласили с моята спонтанна асоциация?

Когато развивах сценария на „Паркинг”, моят бивш преподавател (и личен гуру) професор Недялко Делчев ми препоръча да гледам „Парчета любов”. Съзнателно не го направих, както и с други препоръчани филми, за да поддържам идеята на „Паркинг” свежа и своя.

СПИСАНИЕ

"КИНО"

Брой 6 /  2014

 ви предлага целия текст на тези статии

ЗЛАТНА РОЗА 2014, ВАРНА

КРЪГЛА МАСА

КЪСОМЕТРАЖНОТО ИГРАЛНО КИНО: МОДЕЛ НА РЕАЛИЗАЦИЯ,

МОДЕЛ НА КОМУНИКАЦИЯ

Людмила Дякова: Идеята възникна в края на миналата година и постепенно се разрасна като проект „Късометражното игрално кино: Модел на реализация, модел на комуникация”, по който списание „Кино“ работи от няколко месеца. Кръглата маса е сегмент от този проект, по който ще продължим да работим и през следващата година. Някак самата практика го наложи. НФЦ учреди специална позиция за финансиране на късометражни филми. По този начин се създава възможност за младите хора, а и не само, да се състезават равностойно, да съизмерват проектите си в дадената  категория и  така да се даде път за реализация на стойностни филми.  

По света късометражният игрален филм има свое утвърдено място.  Повечето международни кинофестивали включват в програмите си и  конкурс за късометражно кино, както например „Джеймисън” в рамките на София Филм Фест или фестивалът „В Двореца” в Балчик…

КъсометражноТО кино – социално и рефлективно

Катерина Ламбринова

Една от двете кръгли маси, състояли се на „Златна роза”, бе „Късометражното кино – модел на реализация, модел на комуникация”. Повдигнаха се много важни въпроси за бъдещето на българското кино, които се отнасят и до производството и разпространението на късометражното кино. Генералният въпрос касае разпространението на филмите в рамките на увредената система за дистрибуция и показ. При добра културна политика алтернативен разпространителски канал може да се изгради на базата на мрежата от читалища в цялата страна, която така или иначе стои запусната. Реално този канал би имал възрожденска мисия, тъй като в много от населените места вече е израстнало цяло едно поколение, което никога не е гледало кино на голям екран. Още повече, че при добра координация и адекватна програмация биха могли да се съставят блокове от късометражни и анимационни филми, които да се показват в определен ден и час в така наречените арт кина в София. Относно студентските филми това пакетиране може да се случва в академиите, като в НАТФИЗ такава практика има - или поне преди имаше. Много важна е темата за финансирането на късометражно кино, което трябва да бъде постоянна практика както за НФЦ, така и за БНТ, тъй като това е един от основните инструменти за обновяване на киното и за откриване на нови автори...

КЪСОМЕТРАЖНОТО ИГРАЛНО КИНО: МОДЕЛ НА РЕАЛИЗАЦИЯ,

МОДЕЛ НА КОМУНИКАЦИЯ

Отново за предимството на късите форми

Петя Александрова

Със същото заглавие („Предимството на късите форми”) и на същата трибуна (списание „Кино”, бр. 6, 2011) започна моят вече специализиран интерес към късометражното игрално кино. Тогава бях посетила фестивала на българския игрален филм  „Златна роза” във Варна 2011, където бяха включени 18 късометражни филма – при оплакване от криза и настанилата се тенденция към недостатъчно производство. При това е имало селекция, тоест с тях не се изчерпваше произведеното в този формат за една година. От друга страна обсъждахме трайната тенденция първи пълнометражни опити да получават наградите „Златна роза” („Мила от Марс”, Зорница София, 2004; „Маймуни през зимата”, Милена Андонова, 2006; „Дзифт”, Явор Гърдев, 2008; „Източни пиеси”, Камен Калев, 2010; „№ 1”, Атанас Христосков, 2011, „Цветът на хамелеона”, Емил Христов, 2012).

И закономерно възниква въпросът: а какво са правили награждаваните преди да попаднат в светлините на прожектора, в смисъл „откъде идват”? За някои е добре известно (Явор Гърдев и Емил Христов), за други е добре рекламирано (Зорница София), но честа и закономерна практика е първо да са снимали късометражни филми. Това е и популярната европейска практика, такива са Камен Калев, Драгомир Шолев, Атанас Христосков.

И обратното – натрупалите късометражен опит тепърва се надяваме да оценяваме на голям екран (Майя Виткова, Павел Веснаков, Надежда Косева). Връзката между игралните формати не е задължителна, но е логична и професионално мотивирана...

творческа лаборатория

Пет младежки разказа за "Вапцаров. Пет разказа за един разстрел"

Този семестър бях облагодетелствана като преподавател по „Филмов анализ и филмова критика“ в магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“ на Софийски Университет. Освен че се появиха няколко значими български филми (игрални и документални), върху които си струваше да се дискутира, студентите ми се оказаха изключително будни и талантливи.  Текстовете, представени тук, са резултат на една от най-сериозните ни дискусии, тази върху филма на Костадин Бонев: „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“. Представям ви пет млади автори с пет текста върху филма.

Ингеборг Братоева  

Десислава Желева е бакалавър по журналистика от СУ. Директор е на една от големите столични книжарници. В момента пише магистърска теза на криминална тема – „Обръзът на Шерлок Холмс в литературата и киното“. Обожава града Рим и книжарниците на Лондон. Публикувала е в списание „Кино”.

Елена Мошолова работи в киното от 2002. Сътрудник е в продуцентските компании „КЛАС Филм“, „Скрийнинг имоушънс“, „Арго Филм“ и „Чучков брадърс“. Участва в създаването и разпространението на филмите „Раци" (реж. Иван Черкелов), „Подслон" (реж. Драго Шолев), „Съдилището" (реж. Стефан Командарев), „Аферим" (реж. Раду Жуде), „Изкупление" (реж. Ралица Петрова) и др. Съпродуцент е на новия български филм „Три дни в Сараево" (2014) на режисьора Николай Тодоров.

Ива Механджийска е най-младата от петимата. Предпочита филма „Великата красота“ на Паоло Сорентино пред „Нимфоманка“ на Ларс фон Триер. Любимият ѝ филм е „Полунощ в Париж“ на Уди Алън. Има рядката за студентка амбиция да се развива като кинокритик.

Списание "КИНО" - брой 2 / 2014

филмовата критика за:

"ОТЧУЖДЕНИЕ"

автор - Иван Стефанов

филмовата критика за:

"ОТЧУЖДЕНИЕ" ОТ СОБСТВЕНОТО НИ КИНО

автор - Ирина Иванова

"ОТЧУЖДЕНИЕ"

© Иван Стефанов

В последно време в нашата все още скромна филмова индустрия забележимо нарасна присъствието на филмовите сериали. На тази основа започнаха да изчезват границите между филмовите произведения за кино, телевизия и видео. В този общ кюп неочаквано се появи и филмът „Отчуждение” – като заглавие на Българската национална телевизия. Но той още от пръв поглед нямаше белезите на серийните филмови продукти. Последните се отличават с позитивна предварителна реклама, с динамичен, задъхан сюжет и скоростно навлизане в темата, с участието на известни актьори и изобилни диалози, с дългото, понякога безкрайно отлагане на финала. Нищо подобно няма в „Отчуждение” – филмът на непознатия за мене режисьор Милко Лазаров се появи абсолютно безшумно и досега е лишен от особена реклама.

"ОТЧУЖДЕНИЕ"

Иван Стефанов

В последно време в нашата все още скромна филмова индустрия забележимо нарасна присъствието на филмовите сериали. На тази основа започнаха да изчезват границите между филмовите произведения за кино, телевизия и видео. В този общ кюп неочаквано се появи и филмът „Отчуждение” – като заглавие на Българската национална телевизия. Но той още от пръв поглед нямаше белезите на серийните филмови продукти. Последните се отличават с позитивна предварителна реклама, с динамичен, задъхан сюжет и скоростно навлизане в темата, с участието на известни актьори и изобилни диалози, с дългото, понякога безкрайно отлагане на финала. Нищо подобно няма в „Отчуждение” – филмът на непознатия за мене режисьор Милко Лазаров се появи абсолютно безшумно и досега е лишен от особена реклама. Той представя един почти потаен сюжет, зает от анонимното всекидневие на днешния ни живот; действието е изключително мудно, диалогът е крайно ограничен в банални фрази и реплики, липсва присъствието на известни и желани от публиката актьори, а финалът идва съвсем навреме, за да затвори не само действието, но и да затвърди и подчертае авторските намерения и идеи. Режисьорът очевидно съзнателно страни от използване на иначе много привлекателните средства, здраво залегнали в съвременната естетика на телевизионното кино. От малкото сведения за историята на филма разбрах, че в началото е имало някакъв друг замисъл, после той се е променил, а накрая се е появило нещо трето, което сега ми изглежда като направо сбъркано от гледната точка на доминиращата тенденция към създаването  на един единствен тип съвременно кино. „За “Отчуждение” се промъкнахме през „задния вход” – кой иначе ще ти даде да правиш какъвто искаш филм” – признава режисьорът Милко Лазаров. Но рискът си струва. Когато в студия „Екран” обсъждахме каква категория да дадем на току-що готовия филм, между другото казах, че „Отчуждение” може достойно да ни представи на всеки филмов фестивал. Това се случи – на фестивала във Венеция „Отчуждение” не само бе забелязан, но и получи награда. След това последваха и други три награди. (Но иначе и досега филмът е с присъдена втора производствена категория…)...