СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 3 / 2007

СЛЕД ЗАЛЕЗ ИДВА ИЗГРЕВ

С режисьора Владимир Краев за новия му филм "Малки разговори" разговаря

Нели Калчева

За някои родното място е като черна дупка, която поглъща всяка положителна енергия, всяка усмивка и я праща в нищото. Докато други имат очи за малките радости в живота, за щастието, което носят всекидневните взаимоотношения с колегите, с пациентите, с природата или с хубава пианистка.

Това най-общо загатва посоките, към които е ориентиран новият филм на сценариста Владимир Ганев и режисьора Владимир Краев "Малки разговори".

"Отдавна ми се искаше да работя с Владимир Ганев. Срещнахме се на един рожден ден – "не уговорена среща", и той обеща да напише нещо за мен. Сценарият, по който реализирах филма, беше предназначен за друг режисьор. Аз го получих една привечер и на сутринта трябваше да реша дали съм влюбен в него. Две седмици по-късно без режисьорска книга снимките започнаха в село Кондалово в недрата на Странжа. Беше прекрасен октомврийски ден."

Може би е добре да се направи уточнението, че сюжетът на вече заснетата лента е вдъхновен от пиесата на Чехов "Вуйчо Ваньо" (1896). Тази пиеса не би могла да се определи жанрово. Но щом за самия Чехов тя е "сцени от селския живот", то "Малки разговори" съвсем естествено може да бъде наречен "сцени от живота" – един живот-загадка, който не се подчинява на никакви закони, освен тези на времето…

---

УЧИТЕЛЯТ

В памет на Христо Христов

Огнян Гелинов

През 2003 година, във връзка с 30-годишнината от приемането на първия випуск кинаджии, споделих някои размишления за пионерите на висшето кинообразование у нас (вж. сп. "Кино").  Подчертавам, че за седемте места по кинорежисура във ВИТИЗ се явиха над хиляда кандидати, докато например за двете места във ВГИК-Москва се явяваха по двадесет-тридесет души. Няма нужда да се казва, че конкурсите за чужбина бяха неизвестни за широката общественост, провеждаха се от дъжд на вятър, но най-лошото: изискваше се разрешение за кандидатстване в чужда страна (социалистическа).  

Друг важен факт е, че тогавашният Академичен съвет не желаеше Кинофакултета. Почти цяла година театралите са отстоявали позицията, че операторите трябва да учат в Художествената академия, а режисьорите – в новосъздаден специален ВУЗ. Биха могли да приютят единствено киноведи. Дали зад това отношение е стояло някакво съперничество между близки изкуства или пък обикновен академичен консерватизъм, дали дългосрочна грижа за българската култура или колективна завист към доц. Христо Христов, днес е трудно да се прецени

Изчетох съхраняваните в държавните архиви документи на ВИТИЗ от 1972 и ми направи впечатление колко усилия и академично време са хвърлени в битката за вкарването на Христо Христов, тогава водещ клас по театрална режисура и новоизбран председател на СБФД, в отъпканите академични коловози – докладни, гласувания, обяснения, телеграми, разпити, писма с обратни разписки, изключване на негови студенти, стажували на снимачната площадка на "Последно лято", и т. н. 

---

ПИСАТЕЛЯТ ВЪВ ФИЛМОВОТО ОГЛЕДАЛО

Сто години от рождението на Емилян Станев

Григор Чернев

Емилян Станев е дванадесет години по-млад от киното и седем години по-стар от първия български филм "Българан е галант". Оттам нататък нашето филмово изкуство ще се развива, ще пада и ще става, ще познае провала и успеха пред погледа на юношата от Търново, на младия неукрепнал още писател, на майстора на перото… А понякога и с негова помощ, с негово участие. Най-напред това е едно удивление, сетне едно очакване, една надежда, а днес е факт, който не може да се заобиколи.

Не случайно и у нас, както във всички цивилизовани страни по повод на кръгли юбилеи на литературните ни първенци, редом с другите исторически, естетически и характерологични проблеми се разглежда и тяхното екранно битие, филмовото им превъплъщаване. Така беше, да речем, в дните на Вазовата 150-годишнина. Или когато отбелязвахме 120 лета от рождението на Йордан Йовков. Няма начин и сега споменът за Емилян Станев, както и съвременният му прочит да минат без позоваване на визуалните метаморфози и перспективи на литературните текстове.

Работата е в това, че днешната литература, щем или не щем, и за съжаление, разбира се, по-малко се чете и повече се гледа. Имам предвид не само привлекателната сила на киното в класическия му вид, но и на всичките му отрочета като телевизията, видеото, DVD и новите дигитални техники, интернет и пр. При тази обстановка романите, а покрай тях и други белетристични форми се ценят не толкова сами за себе си, а като източник, като възможност за екранизация. Книгата и филмът вече се мислят, създават и разпространяват в комплект. Младият потребител на естетически ценности днес най-напред гледа филма, а след това, ако интересът му е събуден, посяга към книгата. По парадоксален начин съставките, слагаемите на уравнението си разменят местата – екранизацията е началото, а оригиналът в края. При това без да е задължителен...

---

МУЗИКАТА В КИНОТО... И ОТВЪД НЕЯ

Лили Крачева

... Концерти, записи, хора, които си тананикат любимите мелодии от филма... Има обаче и още нещо, не толкова видимо на пръв поглед. Филмовата музика, ярка и образна, макар и тясно свързана със сюжета, може самà по себе си да се превърне в импулс за създаване на нови творби. За това обаче е нужно творецът да има широк поглед, далеч извън рамките на филма и богата фантазия, която надхвърля ограниченията на жанра. Точно това демонстрира Маестро Валентин Стамов на концерта си в залата на Съюза на българските композитори.

Без белия екран, сам с пианото, в продължение на повече от два часа той извайваше образ след образ и водеше публиката чрез звук и слово по пътищата на своя прекрасен, многоцветен, въображаем свят. Предварително замислените композиции и моментните импровизации, в съчетание със собствените му стихове, прочетени с много чувство, отекваха в притихналата, препълнена до краен предел зала като изповед на един артист, поел по безкрайния път към съвършенството.

Посетителите на кино "Одеон" познават добре Валентин Стамов – човекa, който не просто озвучава немите филми, а им придава нов живот, "рисувайки" със своето пиано страстите и емоциите, показвани на екрана. Всяка прожекция се превръща в ново откритие за Маестрото – а заедно с него и за зрителите, и всеки път той намира нови и различни нюанси на преживяването. В продължение на 30 години В. Стамов е създал и изпълнил музика за над 300 шедьовъра на седмото изкуство, сред които творби на Д. У. Грифит, М. Линдер, Ч. Чаплин, Б. Китън, Ал. Довженко, П. Лени и много други. Автор е на музика към документални филми и телевизионни постановки. През 1991 е поканен да представи на живо своята композиция към 150-минутния художествено-документален филм "Берлин – 1918 – 1938", чиято премиера в Залцбург по време на международния кинофестивал "Филм-сцена" се превръща в истинско събитие. Негови изпълнения са звучали на откриването и закриването на последните издания на кинофестивала "Златната роза" във Варна. Автор е на книгата "Великият ням и пианото", както и на редица материали за големите режисьори и актьори от епохата на нямото кино.

---

ФИЛМОВИ ПРОЕКТИ ЗА ПРОДАН

Правда Кирова

В рамките на 11-ия София Филм Фест за четвърти път се проведоха Софийските филмови срещи, подкрепени от програма МЕДИА. В тазгодишния ПИЧИНГ ФОРУМ се включиха 13 проекта на автори от България, Армения, Франция, Германия, Словения, Македония, Гърция, Естония и др. Бяха представени важни фондове и финансиращи организации, подкрепящи реализацията на филмови проекти, а така също основни европейски фестивали и начините да се попадне на тях с готова творба. Интерес предизвика стартиралата от началото на тази година МЕДИА 2007 и презентацията на няколко трейнинг програми за обучение на режисьори, продуценти, сценаристи и разпространители, финансирани от програмата: EAVE (European Audiovisual Entrepreneur) – Люксембург, Moonstone International Screen Labs – Единбург, Nipkow Programme, както и българските "Как да го кажем" и TOSMI на сдружение "Интерспейс".

Въпреки че вече сме привикнали към безразборната употреба на какви ли не чуждици, все още като спомена думите "пич" и "пичинг" пред студентите по киноспециалностите, следва сконфузено споглеждане и подсмихване. Какво всъщност значат тези думи?

Ако проверим в речника, сред значенията на pitch срещаме разказвам, разтеглям локуми, а така също - разполагам си стоката върху сергия.

Всъщност и трите са подходящи, когато говорим за представянето на бъдещия филм на пазарите за проекти пред аудитория от потенциални копродуценти и дистрибутори, редактори от студии и телевизии, селекционери на международни фестивали и други професионалисти. Целта на подобни пичинг форуми е търсенето на допълнително финансиране и подкрепа за реализацията на филмови проекти и вече почти няма световни кинофестивали без съпътстваща пичинг сесия.

Софийските филмови срещи имат уникална формула за своя пичинг – презентация на проекти за втори пореден филм на млади автори.

---

СВЕТЛИНИ В ЗДРАЧА НА КИНОТО

Големите имена на София Филм Фест 2007

Боряна Матеева

11-ят София Филм Фест разполагаше с два мощни полюса, между които се разположиха всичките близо 200 филма. Това бяха интегралните, рай-за-киномана панорами на Фелини и Вендерс - за първи път в България. Между тях протече електричеството на фестивала. Без да го осъзнаваме на момента, всички заглавия така или иначе се съизмерваха с гениите: единият покойник, другият - специален гост на събитието в плът и кръв, размахал тържествено крилете на желанието и охотно споделил виждания за състоянието на нещата и погрешните движения в киното днес.

Самият фестивал е фокусиран (чрез конкурса) върху първите или втори стъпки на изгряващи режисьори, бъдещи класици. Но в различни секции участваха и истинските класици. Струва ми се смислено да се огледа и продукцията на Големите, поддържащите колони в Храма на киното. Защото тази изваяна продукция е контрапункт и някаква утрешна проекция на младите фиданки и без нея гората на съвременното кино изглежда рехава и униформена. 

И така - какво вълнува днес Майсторите? Над какво размишляват? Как го изразяват? Доколко са верни на собствения си код и имидж? Доколко рискуват в неизвестни посоки? Какви нови пътища прокарват за киното и за себе си? Или това вече не ги интересува? На тези въпроси ще се опитам да си отговоря кратко и по неволя едностранчиво...

Аксиомата е, че Големите са големи, защото са "автори". Създават автономен свят и го населяват с прозренията и кошмарите си. Не проповядват една истина, а споделят своята за момента. Винаги от първо лице. Признават само своите естетически и етични стандарти. Не те се съобразяват с пазара, а той с тях. Те са златното покритие на киното, което лежи някъде в Световната банка на движещите се изображения и балансира текущи плащания и операции. Произведенията на тези авторитети са уникати, а не ежедневна конфекция и ширпотреба. Оригиналност, нестандартност и артистизъм е тяхната марка. Те не могат да бъдат съдени с обичайните критерии...

---

БЪЛГАРИЯ Е ЗЕМЯ С БАЛКАНСКА ДУША И  ЕВРОПЕЙСКА ПЕРСПЕКТИВА

С режисьорката Анета Лешниковска разговаря Сунчица Уневска

Младата македонска режисьорка Анета Лешниковска с първия си пълнометражен филм "Боли ли?", направен в стил "догма" в копродукция с Холандия и Косово, участва в конкурса на Ротердамския фестивал. Включен на 73-то място в списъка на "догма"– филмите в Ротердам, там той  получи наградата за най-добра операторска работа; на Бермудските острови му бе присъдена наградата за новаторство, а след участието си в София Филм Фест беше показан на още няколко фестивала.

Анета Лешниковска от дълго време живее и работи в Холандия, където след обучението си в Ритвалдската академия за аудиовизуални изкуства с профил кино, театър и телевизия, е избрана измежду 100 кандидати за филмовия екип към Министерството на външните работи в Хага. В момента работи в културния център "Бали", а от няколко години е организатор на мултимедийния фестивал в Амстердам.

Филмовото й творчество е свързано с Македония – била е директор на продукция на "Тайната книга" на Владо Цветановски, режисьор по кастинга при Милчо Манчевски в "Прах" и на "Как убих светец" на Теона Митовска.

За първия си филм "Боли ли?" Лешниковска събира екип от ентусиасти от Македония, нейни приятели, които дават всичко от себе си, работят интензивно и професионално, при това много искрено разказват за живота на младите в съвременна Македония.

 

Филмът Ви "Боли ли?" беше в конкуренция за "Златен тигър" в Ротердам, Холандия, а след това показан на фестивала София филм фест в България, а сега имаше премиера и в Македония. Проблематиката му е свързана с балканската същност, кажете ни как го прие публиката в Холандия и как се приема тук, където публиката  вижда себе си?

Мога да кажа, че бях приятно изненадана от приема в Холандия – публиката оставаше след всяка прожекция за разговор. А иначе като цяло западната публика има доста клиширана представа за Балканите: братоубийствени войни, фолклор, цигани и хълмове с магарета и овце. Интересно беше да се види как някои от тях, които явно са дошли на прожекцията с подобен тип представи, след това имаха много въпроси.

В София намерихме много добър прием от публиката и от журналистите на пресконференцията. Интересът беше голям и въпросите тук бяха много по-точни, директни, с познаване на същността на проблемите. Те реагираха на многопластовостта на филма и разпознаваха общите ни балкански проблеми. На много хора им хареса "догма"-формата на филма, при която измислицата се смесва с действителността. Участвахме в конкурсната програма, но бяхме игнорирани. Това обаче не ни обезкуражи...

---

СИЛАТА НА ЗАКОНА И ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО: УРОЦИТЕ НА ФИЛМОВОТО ИЗКУСТВО – МАТРА/КАП

УРОЦИТЕ НА ИТАЛИАНСКИЯ ПОЛИТИЧЕСКИ ТРИЛЪР

Ингеборг Братоева

Едва ли в следвоенното европейско кино има филм, който да поставя въпроса за отношението Човек - Закон по-остро и по-категорично от "Изповедта на полицейския инспектор пред прокурора на републиката" (1971). Независимо че на пръв поглед произведението на Дамиано Дамиани принадлежи към жанра джиало (ит. Giallo), както наричат в Италия полицейския екшън, политическият и социално-критичният му патос безапелационно го превръщат в политически трилър. Ако мога да се изразя така, филмът е повече социален, отколкото криминален. Дамиано Дамиани използва жанровите формули на полицейския филм, за да постави най-наболелия по онова време въпрос на италианското общество: срастването на организираната престъпност с държавните структури и като следствие от това - корумпирането на цялата обществена система. Режисьорът не се стреми да смае зрителите си със стилистични експерименти, а цели да спре дъха им с шокиращо директното представяне на страшната зараза, която разяжда социалния организъм. "Изповедта на полицейския инспектор пред прокурора на републиката" е един от първите филми за италианската Мафия, който обръща внимание на публиката, че "пипалата на октопода" са обхванали всички и всичко. От тази гледна точка, е съвсем логично и борбата с престъпността по това време да бъде представена на екрана като безнадеждна...

Прочети повече

---

ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ

Анкета: Жоро Неделков, оператор

Жоро Неделков е роден през 1947 година. Завършил е операторско майсторство в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Работил е в студия за игрални филми "Бояна", а от 1990 година е на свободна практика. Снимал е игралните филми: "Поема", "Нощна тарифа", "Гаф", "Чичо Кръстник", "Куршум за рая"  и множество документални филми, сред които: "Реквием", "Корозия", "Леля Верче", "Всеки ден", "Ген", "Споени", "За хората, мрамора, един агнец и още нещо", "Анфас", "Лов на вълци", "Къща върху пясък, къща върху камък", "Ненужните", "Чия е тази песен", "Развод по албански" и др.

Как възприемате негласния операторски девиз "всеки дефект – ефект"?

Какво ви зарежда с енергия за вашата работа?

Какви други предизвикателства обичате? Други интереси, хобита, фобии, мании.

По какви критерии избирате филмите, които снимате?

Всеки филм е едно предизвикателство независимо от качествата на сценария и режисьора. То е поле за експерименти, трупане на опит и прочие. Мисля, че времето, когато операторът избираше филмите, които да снима, отмина безвъзвратно. Сега е важно да снимаш каквото и да е и на всяка цена - иначе настъпва атрофията. При три-четири игрални и дузина документални филми годишно производство и десетократно повече огладнели колеги, за критерии и за избор не може да става и дума.

Какво е за вас камерата?

Относно камерата имам смесени чувства: от една страна любима жена, а от друга – куп желязо и стъкло, което страшно ограничава полета на фантазията...

---

ПОГЛЕДЪТ НА РЕЖИСЬОРА

В ОЧАКВАНЕ НА ТЪРСАЧИТЕ НА ИСТИНАТА

Владимир Ангелов

Няма ги днес героите, които изразиха кризата на човека от шейсетте и седемдесетте години на 20. век и поставиха под съмнение статуквото на тогавашния свят, разделен на две противостоящи обществени системи. Няма ги преследваните от кошмари Гуидо от "Осем и половина" и  Иван от "Иваново детство", няма го и професор Борг от "Поляната с дивите ягоди". Няма го и режисьора от "Ах този джаз".

Напук на зашеметяващите дигитални технологии не се появяваха и наследниците на фотографа от "Блоу ап" на Антониони и на майстора на подслушвателна апаратура от "Разговорът" на Копола.

В киното от последното десетилетие почти липсваше съмняващият се, търсещ и подлагащ обществото на безпощаден анализ герой.  Вместо него защъкаха сръчни, егоцентрични и конформистки обаятелни човечета.

В България мислещият човек, носител на изконни ценности, изчезна не само от киното, но и от телевизионния екран, че дори и от печата.

Отначало в живота, а после и в киното изчезнаха също така  идиотите и лудите. След известния "идиот" от "Форест Гъмп" така и не се появи достоен негов наследник. А както казват – Господ говори с устата на лудите.

Психофизическият монолог в киното бе започнал да става физикопсихически, т .е. повече физически и по-малко психически.

Но ето, че днес започват да се мяркат призраците на емблематични герои от шейсетте и седемдесетте години. Редом с екзистенциалната драма се появяват и образци на концептуално кино. Мислещият герой, сложен и противоречив, се завръща, за да отговори на жадуваната от зрителите потребност от възстановяване на стойностите - на границата между доброто и злото. За да потърси изход от безпътицата, демаскирайки гигантската манипулация на съвременното калигаризиращо се общество…

---

ФИЛМОВАТА КОМУНИКАЦИЯ КАТО ТВОРЧЕСКИ АКТ

Надежда Маринчевска

Новата книга на Мая Димитрова "Метаморфози в общуването: автор – екран - зрител" е изследване на кинематографичния феномен от гледна точка на филмовата комуникация. Това е успешен опит да се създаде обвързана и обоснована система, която описва отношенията творец, филм и аудитория в съвременните условия на променена медийна среда, като въвежда нови понятия и преосмисля добре познати теоретични канони. Мая Димитрова разглежда аудиторията не като фактор, който е външен по отношение на самостойно изградения артефакт, а като интегрално присъща на творбата творческа енергия. Авторката поставя акцент върху възможността зрителската реакция да бъде осмислена като основен небанализиран и немоделен (т. е. неподдаващ се на моделно повторение) елемент в комуникативната верига. Самият акт на интерпретация е разгледан като "авторизиращ жест”.

Мая Димитрова фокусира вниманието си върху понятията “модерно” и “постмодерно” по нов начин, като нейното схващане съществено се отличава от разпространени в теорията възгледи. В разработката  Мая Димитрова оглежда понятията в няколко степени на приближение – от философското им осмисляне (базирано върху трудовете на Лиотар, Барт, Бауман и т. н.), през изкуствоведското разбиране за модерно и постмодерно до имплицитно полемичния им аспект. Авторката разглежда киното преди всичко като модерен феномен, който се развива в постмодерната ситуация на комуникация с аудиторията си...

---

ЕВРОПЕЙСКОТО КИНО НА АМЕРИКАНСКИ ЕКРАН

Свободни размисли (по европейски) и точни цифри (по американски)

Мила Войникова

В Америка чуждестранните филми са отделен жанр. Както има екшън, комедия, уестърн, така има и "форин" (чужд). Това разделение е съвсем официално и професионално. Среща се както по видеотеките, така и в ежедневния жаргон на филмовите разпространители. Зрителите са развили определени очаквания от не-американските филми, а разпространителите са подготвени за по-скромни приходи от чуждестранния продукт.

За повечето американци е съвсем нормално (макар и някои да го признават с неудобство), че обикновено избягват да гледат субтитрирани филми. Този начин за гледане на кино им е неестествен и странен и обикновено само по-образованите хора си правят "труда" да четат надписи. А особено възрастовата група, която най-често пълни кинотеатрите - младежи между 16 и 24 години - най-трудно може да бъде мотивирана да  положи това усилие. Липсата на култура на четене на субтитри е много сериозна причина Холивуд да бъде изключително мощен именно в Америка, където на чуждестранните филми се гледа като на по-особен вид кино.

Като цяло в САЩ европейското кино има статут на по-изтънчено и артистично. Отчасти за това има реално основание, отчасти е в сила мита за Стария свят, където всичко е по-рафинирано и дълбоко. Ако публиката най-често гледа азиатски и латиноамерикански филми заради екзотичността им, европейското кино привлича главно интелектуалци, които търсят среща с високото изкуство. В търговски план обаче, европейското кино си остава "чуждо" и в този смисъл се състезава наравно с азиатското и латиноамериканското, които в последните години завоюваха доста успехи с редица популярни заглавия...

---

ИСТАНБУЛ 2007: ТУРСКИТЕ ФИЛМИ В ОСПОРВАНА КОНКУРЕНЦИЯ 

Олга Маркова                      

От предишния МКФ в Истанбул, на който присъствах  преди пет години, бях съхранила в съзнанието си спомена за сериозен професионализъм в подбора на програмите, за изключително гостоприемство и акуратност от страна на домакините, за четири пълни с фестивална публика зали, разположени наблизо до емблематичната  улица "Истиклал", с денонощно движещия се по нея, подобно на мравуняк, човешки поток и струящата отвсякъде музика - своеобразна смесица от джаз и фолк, към която пет пъти през деня се добавяше гърмящата по високоговорителя молитва на ходжата... Сега очакването ми за онова, което познавах, се потвърди. Но към него се добави едно значимо разширяване на моя кръгозор по отношение на турската кинопродукция, която се оказа твърде богата както с тематичния си обхват, така и с формално-естетическия подход към проблемите. Не случайно тя привлече вниманието на чуждите критици и журналисти към повече от 200 филма в 20 секции, които бяха включени в програмата на Международния кинофестивал в Истанбул.

За първи път в биографията на този форум той бе открит с творба на турски режисьор. Имам предвид дългоочакваната тук копродукция на Турция, Италия и Франция "Saturno contro", снимана в Остиенсе, в околностите на Рим, където Ферзан Йозпетек е живял 30 години. В центъра е деликатната връзка между  приятелството, секса и любовта. А самият режисьор бе председател на журито в националния конкурс.

Всъщност тъкмо това жури е било доста затруднено поради високото равнище на конкуриращите се тук 16 игрални филма. Очевидно изтеклата 2006-а година е била изключително продуктивна  за турското кино: както за арт-, така и за касовите творби. Произведени са впечатляващ брой филми - 36. Същевременно 51 процента от продукциите, които се прожектират по екраните в страната, са турски. А цената на билетите (15-20 лири, т. е. български лева) не се оказа препятствие за препълнените предимно с млада публика фестивални зали...

---

ЗАПАДЕН ЕКРАН ЗА ИЗТОЧНОЕВРОПЕЙСКОТО КИНО

Божидар Манов

Фестивалът "goEast" все по-категорично отстоява своя профил и уверено "гледа на Изток". Кинофорумът във Висбаден, столица на провинция Хесен, вече е добре известен и всяка година е очакван с интерес като важно събитие за киното от страните на Централна и Източна Европа. На неговия екран те срещат подчертано внимание от организаторите и сериозен интерес от зрителите. Макар и с кратък летопис, седмото издание отново потвърди тези наблюдения. Оценява се и ролята му да подпомага в определен смисъл развитието на кинопроцеса в страните от бившия социалистически блок, а по този начин и общото им евроинтеграционно движение. Не случайно само в Германия след падането на Стената и последвалите демократични промени на Изток, първо в Котбус (на територията на бившата ГДР), а след това и във Висбаден, се появиха два симетрични фестивала. Очевидно, цялостният интеграционен процес подсказваше необходимостта от подпомагане на диалога именно по линия на културното общуване, защото големите политически тези работят много по-ефективно върху полето на художествените идеи и послания.

Идеята "goEast" е на Немския филмов институт във Франкфурт (създаден още през 1949 именно във Висбаден) и след двегодишна подготвителна работа през 2001 бе осъществено първото респектиращо издание, очертало благоприятни прогнози, които времето потвърди. Впрочем, и преди това Немският филмов институт е организирал  подобни прояви - национални панорами и филмови седмици, обиколили много градове в Германия. А подкрепата, която фестивалът получава не само от общината във Висбаден и провинциалното правителство, но и от най-авторитетни федерални институции в областта на културата, също от бизнеса и медиите, е показателен знак за цялостното отношение към събитието.

---

ВИНОВЕН ЛИ Е ПАТОКЪТ ДОНАЛД?

Любомир Халачев

През март 1939 Хари Уорнър (един от братята Уорнър) пише писмо на Хари Хопкинс, секретар по търговията,  в което посочва, че американските филми са спечелили 150 милиона долара от продажби в чужбина, наричайки ги "най-добрия американски посланик" и посочвайки, че "нашите филми просто крещят: Купувайте американското".

Може би затова, когато американските войски навлизат в Европа през Втората световна война, следвайки настъплението на Съюзниците, в много градове за тяхно учудване били посрещнати с възгласи: "О-о, патокът Доналд!" Станало ясно, че американските момчета са въведени в мислите на много европейци с веселите персонажи на Уолт Дисни. Реплика от тези времена си спомняме от епизода в "Кръстникът", когато сицилианският младеж вика след отминаващите американски войници: "Американецо, вземи ме! Кларк Гейбъл, Рита Хейуърд!"

Говори се, че именно по този повод  ген. Айзенхауер, командващ американските армии в Европа, казва: "За нас най-големият дипломат се оказа  патокът Доналд". От което следва една много ясна и праволинейна позиция – американското правителство залага силно на разпространението на американски филми по света. Какво стана след това, на всички е ясно. Аз не коментирам качествата на американското кино, само посочвам една от тенденциите в развитието на американската културна политика.

Защо говорим за тези стари времена сега? Защото през последните две десетилетия особено ярко се очерта подобна  настъпателна тенденция в развитието на образованието - не само на българското, но и на европейското образование. Като че ли университетите се разделиха на два типа -  европейски и американски. С всички произтичащи от това последствия. Именно затова през последните години ние започнахме да говорим не само за експанзия на американската култура, но и за активна експанзия на американската образователна система. Навсякъде в Европа (и по света) се появиха американски университети. Те наложиха своя модел на образование, който има много и различни особености, но най-важната и очертаваща се разлика е в т. нар. "модули и кредити".

---

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  3 / 2007