---

Кратка история на Правото

доц. д.ф.н. Стилиян Йотов, СУ "Кл. Охридски"

Навярно няма митология, в която да липсват богове, свързани с правото.

Така е и в древногръцката, където Темида и Дике определят космическия порядък. Но Аристотел свидетелства и за митичния овчар Залевк, който с помощта на Атина създал първите човешки закони. Законът – номос – първоначално бил свързан с правилата за достъп на добитъка до пасищата, после започнал да регулира разпределението и в други области на живота. Въпреки че бил човешко дело, той създал задължителни норми, които по същността си не зависят от силата и умението на някого, не са просто продължение на обичая и традицията и са валидни дори тогава, когато липсва професионално съсловие, което да ги прилага. Чрез закона правото станало далеч по-сигурно. А записването на законите ги направило известни за всички, предпазило ги от забрава и фалшификация, позволило развитието им.

Заради общия му характер и строгостта му, Пиндар нарекъл самият закон цар – василевс. Но тази строгост не значела суровост, а по-скоро стриктност. В очите на гърците законът бил противоположност както на хаоса, така и на произвола. На него разчитали, неприемайки деспотизма. Херодот разказва, как по време на похода си в Елада Ксеркс научил от гърците: "… бидейки свободни, те не са свободни във всичко – за тях има господар – законът, от който те се плашат още повече, отколкото твоите хора от тебе". В това се уверила и сганта му при Термопилите, където гибелта на защитниците била увековечена с паметник, че спартанците са спазили своя закон. Подобно разбиране накарало и Сократ, въздържайки се от предложеното му бягство, да каже, че по-добре невинен да пострада, отколкото законите да бъдат нарушени. В най-късното си творчество и Платон написва своите Закони в известна степен като контрапункт на мъдрата, но все пак субективна власт на философите. Без драматизъм, но точно, Аристотел обобщава, че законът едновременно подпомага и охранява избрания модел на справедливост. Което дава право на някои да заключат, че се е появил предвестник на конституционализма.

Днес европейската цивилизация вижда себе си стъпила на три колони: гръцката наука и философия, римското право и християнството. Хилядолетното господство на Рим се дължи не на последно място на правния ред, наложен впрочем, съгласно легендата, от Ромул веднага след почитта към боговете. Както и на факта, че двете – връзката с боговете и законодателството – никога не се смесили; в Рим правото никога не е било (или само за кратко) дело на свещеници, а на народа – особено след прокуждането на царете и след изтеглянето на плебеите на Свещената планина – действително публично дело (res publica), а не частно дело на патрициите. Резултатът се въплътил в Дванайсетте таблици  със закони, задължителни за всички и дело на хора, за разлика, например от Десетте заповеди, които Мойсей получил директно от Бог. Тит Ливий свидетелства, как таблиците били обсъждани, подобрявани и приемани от народни събрания, впоследствие ги пазели като нещо свято, според Цицерон ги учели в училищата наизуст, а следите им се запазили дори в Корпуса на Юстиниан. Така в съзнанието на римляните трайно се насадила нагласата, че правото гарантира свободата на всеки и ограничава властта.

Римската република се управлявала колегиално от двама консули, които можели да държат службата за година и които зависели от сената дори тогава, когато се налагало да поемат диктаторски функции, полагайки клетва "да не претърпи държавата вреди" и в рамките на шест месеца. Едва ли има някой, който да не се впечатлява, че всяка служба в държавата била ограничена във времето чрез закони и че законите регламентирали на всеки гражданин представителство пред съд и защита.

Неизкушеността от философията също се оказала от полза. Правото започнало да се схваща не като наука, а като изкуство, като техническо умение, разбира се, на специализирали се хора. Така най-вече гражданското право (ius civile), родено в града Рим и отнасящо се до неговите граждани, постепенно се превърнало в инструмент за правно господство в света. Дори апостол Павел заявява с гордост: "Аз съм римски гражданин", за да защити правата си в съд. Вярно е, че правата и свободите на гражданското право се падали на онези, които вече били римски граждани, и то на свободните, а и на тях не в равна степен. Но законите регламентирали норми за правомерно отношение към всяка група, дори към чужденците и робите.

Римското право било "гражданско" и в смисъл, че оставало близо до хората, че се развивало не толкова в интереса на държавата, а на общността, че съсловието, интересуващо се от правни проблеми, влияело с речите и писанията си върху интерпретацията и развитието му. Така римските закони съчетали в единство строгост и уместност, буквата на кодифицираните формули (actiones) и духа на съвестта (bona fides). Дори във времената на империята, когато властта взема връх, правото остава пречка пред наследяването й, задавайки чрез – и особено при липсата на – войнски умения, стандарти и алтернативи за поемането и упражняването й. Не един и двама са осиновените императори на Рим. А всички те щедро се възползват от знанието на професионални юристи за своите кодификации и конституции, за динамизирането на съдебния процес, но и за изграждането на професионална и централно финансирана администрация. Не случайно Цицерон казва за съсловието на юристите, че са крепители на държавата и защитници на свободата, сравними по важност със свещениците. Някои от тях, като Емилиус Папиниан например, дават живота си в защита на правото от властта на императора. А когато императорите стават заложници на войната, правото се "вулгаризира".

Затова пък империята преодолява анархията си с помощта на нова идея – християнството. В новата ситуация Юстиниан I, с помощта на комисията на Трибониан, създава и специално оповестява във всички провинции Корпуса на гражданското право, който да регулира юридическата практика и образование. Приключвайки го, Юстиниан написал: "Императорското величие трябва да се кичи не само с оръжия, но и да се въоръжава със закони, за да господства и във война, и в мир". За съжаление, общественият живот бил вече друг и Корпусът изпаднал постепенно в забвение.

Християнизирането на правото е най-малкото парадоксално заради думите на Христос: "Кесаревото – кесарю, божието – Богу", но и заради тези на св. Павел: "Няма власт, която да не е от Бога" и онези на св. Петър: "Да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци". С времето обаче именно напрежението в тази двойна перспектива създава разбирането, че властта на църквата и държавата не бива да съвпадат, а с това - и ново схващане за свободата. Особено в Западна Европа императорът никога не застанал над еклезията, а папата никога не загубил контрол над "националните" църкви. И когато първите опити за християнска империя на Запад пропадат, именно църквата запазва идеята за единство чрез вярата, но и чрез правото. Защото Божиите закони са едни и стоят както над светските, така и над църковните; затова "земният владетел трябва да се грижи... Бог да не бъде засегнат и в лицето на онези, чрез които е вярата". И не веднъж опитите за държавно възраждане са си служили с право, развито от църквата. А имайки Библията за мащаб, църквата никога не е разкъсвала правото от морала. Собствените си кризи тя преодолявала много по-последователно от държавата чрез правни реформи, а контролът й отвъд държавните граници и опората в манастирите (след реформата в Клюни) придавал на нейните закони много по-голяма универсалност.

Разбира се, това придало самоувереност на папската институция и Григорий VII (през 1075 г.) заявил на практика, че вече е наместник на земята не на Св. Петър, а на Христос. От тази претенция последвали вътрешни войни – за инвеститурите (назначаването на епископи) и външни – кръстоносни походи. Но тя родила съвременната правна система, а дори и модела на общото данъчно облагане. Преоткрила Кодекса на Юстиниан, приложила методите на схоластиката в правото и ангажирала университетите с изследването и преподаването му. През XII в. Европа наистина се християнизирала.

С тази революция е свързано и новото разбиране за личността. Човекът е единственото сред живите същества, което е лице – "персона". В някакъв смисъл всеки е оригинал на самия себе си, защото още по думите на св. Павел трябва да се "доказва", да обосновава и оправдава претенциите си – iustificatio. Достойнството й е по-важно от живота. Веднъж придобила увереност, личността престава да се уповава сляпо на авторитета, защото сама става авторитет. Този нов поглед постепенно изцяло променил сърцевината на правото – отделният човек придобил водещо значение.

Разбира се, църквата не приела личната свобода веднага, почувствала се застрашена и започнала яростно да преследва "еретиците". А за да легитимира дейността си, злоупотребила с... правото. Чрез инквизицията законът показал и "тъмната" си страна. Но обществените процеси не можело да се спрат. Новото схващане за свободата родило не само еретици и поклонници, минизенгери и кръстоносци, но занаятчии и търговци, с една дума – граждани. Градовете станали убежище на свободата. Това от своя страна породило нуждата от нови закони в областта на гражданското право.

С тази задача, както и с публичното право се заела държавата. През XIII в. тя става безспорната опора на правото в Европа и започва да го организира на териториален принцип. Но далеч по-важно е, че властта в държавата вече не била същата. По времето на крал Джон Безземни, брат на Ричард Лъвското сърце (и традиционен враг на Робин Худ), бароните, църквата и градовете получили гарантирани свободи, но и възможност да търсят сметка на краля. Това се случило чрез Magna Charta  през 1215 г. Суверенът станал зависим от закона. А Златната була от 1356 г. създала нов модел за ненаследствен избор на владетел. Макар и да станало ясно много по-късно, векът на държавна безотговорност – Стогодишната война – довел до девалвация и на правото: родили се процесите срещу вещици. Сякаш чумата била тяхно дело, а не на войната. Покварата засегнала и църквата, тя подгонила с нова страст еретици, започнала да злоупотребява с индулгенции. Нуждата от "реформа" станала сякаш естествена.

Но и тогава, въпреки кризите, църквата и юристите запазили авторитет. Когато Карл V (Карлос І Испански) поискал оправдание на завладяването на Новия свят, той свикал комисия в университета в Саламанка. Комисията, следваща идеите на Франциско де Витория, осъдила конквистата, което обаче не било прието, за да "не залязва слънцето никога" в империята. Но за пръв път в европейската история били признати права и на други народи, нямащи никакъв досег с християнството. А след появата на Лутер и в резултат от религиозните войни в рамките на християнството покълнали и зърната на принципа за толерантност.

Трийсетгодишната война (1618 - 1648 г.) окончателно изместила религията като основа на държавността. На нейно място се настанила идеята за суверенитета. Ученията за естественото право престанали да са теологични и потърсили принципите си в разума, общ за всички хора. На този фон Хобс създал теория, в която цялата власт била възможна и легитимна единствено в правна форма. С Левиатан се сложило началото на "правовата държава". Трябвало да мине време тя да стане и "демократична", но идеите за гарантирани права започнали да си пробиват път и много скоро – една година след Закона за правата – Лок ги дефинирал "по рождение". На тази формула се позовал и Джеферсън, когато САЩ поискали развод с Великобритания. Само четири години след приемането на Конституцията (и две след Декларацията за правата на човека и гражданина във Франция) САЩ добавят и своята Харта на правата  към основния си закон. Крилатата фраза rule of law обединила господството на законите, равенството пред тях и първенството на правата на индивида. Ражда се идеята за конституционен съдебен контрол.

Права, революции, реставрации. Часът на Наполеон. Епохата му е не само време на войни, но и на усилено вътрешно законодателство, както и на писане на конституции за всички завладени народи. Причината – тържеството на идеята за национална държава. Но едва в заника на управлението си той признава принципите на общото представителство. Гражданите започват да контролират държавата. Либералната версия на гражданското общество я демократизира. Конституцията на Белгия преодолява наследството на Англия и Франция.  На дневен ред застанал социалният въпрос.

Неизваден трън в плътта и на ХХ в. Който имал да решава множество горещи проблеми. Световните войни разкрили нищетата на международното право, залагащо на принципите на самоподдържащото се равновесие. Затова реформаторите му започнали не само да изграждат наддържавни институции, но и да дефинират правила – в духа на Кант – имащи предвид човечеството и използващи правата като козове срещу суверенитета.

История със зестра. Дано не бъде разпиляна.

---

 

КИНО И ФИЛОСОФИЯ НА ПРАВОТО

д-р на политическите науки Ружа Смилова

Влак. Уестърн. Разбойници. Влак. Петък вечер по руски. Белите. Влак. Пост-соц филм. Лагер. Влак. Митница. Закон.

Един от въпросите, които правният философ си задава, изправен пред този низ от бясно препускащи филмови образи, е по какъв начин определяме в кои от случаите там става дума за съществуване на закон, право, правна система и институции, правни норми и задължения, и в кои - за нещо друго. Интуитивно нещата изглеждат горе-долу ясни: в първите два случая заповедите на разбойника и белогвардееца към пътниците "Парите или живота!", подплатени с груба сила и заплахи от принуда, не търпят възражения, но не са правно валидни норми и така не са право. Заповедите на униформения соц-милиционер "Слез!" или на митничаря "Плати си дължимото мито!" (забравете за момент Бай Ганьо и Солунската митница) също не търпят възражения, но са правно валидни: те са право.

Откъде тази разлика?

Философът на естественото право отговаря, че тя се дължи на разлики в съдържанието и моралната стойност на нормите. Само норми, които са морално оправдани, могат да бъдат правни норми. Или по думите на Св. Августин: "Несправедливият закон не е закон". Правният позитивист пък я търси изцяло в социалните факти - при разлики по отношение на източника (заповедите на суверена, но не и тези на разбойника) на нормите. Доколкото тук въпросът е за това какво е право и какви са условията, които дават правна валидност на една норма, настояването на правния позитивист "съществуването на правото е едно, неговата морална ценност или липсата й са нещо съвсем друго", заслужава сериозно внимание.   

Ясно е, обаче, че горните отговори сами по себе си съвсем не са достатъчни. Първият не отсява случаите, при които имаме морално оправдани заповеди, които очевидно не са правно валидни, и следователно не са право (белогвардеецът може и да е морално оправдан да спре влака и прибере парите на пътниците – в тези смутни времена е вероятно те самите да са ги откраднали, а и белогвардеецът може да ги използва за по-благородна кауза, -  но това не е достатъчно, за да направи действията му законни), както и отказва статута на право на морално неоправданите, но законосъобразни заповеди на милиционера. От своя страна, и позитивистът трябва да обясни защо подплатената със заплаха от принуда и насилие заповед на разбойника не е право, докато подобна заповед на милиционера или на митничаря е.

Така един по-внимателен естествено-правник е принуден да признае, че нормите могат да са валидно право само, ако имат правилния социален източник, макар и да продължи да настоява, че това съвсем не е достатъчно за тяхната валидност. Друго необходимо условие е те да преминат определен праг на моралност, зададен от предписанията на естественото право, или на универсалния морал.

По-задълбоченият правен позитивист от своя страна също ревизира първоначалната си позиция, че правото се изчерпва с подплатените със заплахи от принуда заповеди на суверена, и търси източниците на правната валидност не в тези факти, а в конвенционално определени факти (като съдебно решение или  законодателен акт, например), задаващи начина за създаване, промяна и анулиране на правните норми, закони и стандарти. Източниците на правото според него се изчерпват с тези социални факти и не зависят от моралното съдържание на самите правни норми и стандарти. Така той заключва, че това какво е правото в дадена общност по никакъв начин не зависи и е понятийно разграничено от това какво то трябва да бъде. Правото в Съветска Русия може да оправомощи милиционера в определени случаи да свали нищо неподозиращи пътници от един влак, като това да доведе да пращането им в трудов лагер. Дали правото в Съветска Русия трябва да бъде такова, е без значение за фактическия въпрос какво е правото там. И това позитивистко заключение безспорно звучи  убедително.

Тук, разбира се, зоркият зрител с право ще попита дали някъде по пътя и ние не сме дерайлирали (също като някои от довелите ни в тези далечни земи влакове) и не сме подменили въпроса, който трябва да интересува философа на правото. Като че ли в стремежа си да отговори на въпроса "какво е право",  и съответно какви са критериите дадени социални практики да бъдат идентифицирани като специфичната нормативна система "право", той е забравил по-важния въпрос за самата нормативност на правото.

Основна черта на правото е, че то е нормативно: правните норми оказват практическо влияние на подчинените на правото, като им дават основания за действие и по този начин ги ръководят. Семантичният анализ на "нормативността" стига дотук.

Остава въпросът каква, по-специално, е нормативността на правото, как то самото ръководи в действията им подчинените си? Интуитивно ние разграничаваме между правното "трябва да направя А, защото законът го изисква от мен", от не-правното "трябва да направя А, защото съм обещал или защото така правят всички, или защото това е най-безболезненият ход пред мен, или защото моралният закон така повелява". Има ли ресурси правната философия да разграничи тези различни смисли на "трябва"?

За естествено-правния философ правото не се различава в своята нормативност от морала: дори по-силно, каквато нормативност притежава правото, то я получава без остатък от своето морално съдържание. Оттук следва, че когато правото не е морално оправдано, то не е и нормативно, то не може да направлява действията на хората. 

Позитивистите обещават повече. Загрижени да очертаят специфичната нормативност на правото, те не приемат подобна редукционистка картина. В този си стремеж, обаче, някои от тях залитат в другата крайност – те редуцират правната нормативност до способността на подчинените на закона надеждно да предричат кога ще бъдат санкционирани, ако не му се подчинят, и да действат съответно. Забележете, обаче, че именно тези очаквания за санкции при неподчинение, както и желанието им да ги избегнат, са това, което ръководи действията им, а не правото – последното е просто повод, активиращ съответните мотивиращи поведението очаквания. Такова едно описание на нормативността на правото не представя адекватно отношението на обикновените граждани към нарушаването на правните норми – припомнете си, че по отношение и на тях правото е нормативно – то трябва да ръководи и техните действия (а не само тези на служителите на правната система, например).

Нарушението на правилата, или на правните норми не е просто един повод за санкции, а основание, или оправдание такива да бъдат наложени (презумпцията е, че има нещо нередно в такова нарушение, което е и основанието за налагането на санкцията). Тази неадекватна картина показва, че позитивистът-редукционист, подобно на своя противник, пропуска да обясни точно аспекта на нормативна задължителност на правната норма.  Тестът му за успех и тук е да разграничи принудителността на подплатените със заплахи заповеди на разбойника от задължителността на законосъобразните заповеди на митничаря, в което той се проваля.  В този момент той като че е принуден да отстъпи, защото изглежда безспорно: нормативната задължителност на правото не може да почива изцяло на социални факти – освен ако не сме готови да оспорим забраната на Хюм за извеждане на "трябва" от "е" – на ценност от факт.

По-прозорливият позитивист, обаче, упорства, и макар да не оспорва това положение, се опитва да го "изхитри": вярно е, съгласява се той, че не можем директно да изведем "трябва" от "е", но можем да опитаме да го направим индиректно.

Няма спор, че правото е авторитетна социална институция: то има нормативна задължителност. Но тук трябва внимателно да разграничим правото като де факто авторитетна институция, от правото като легитимна авторитетна институция. Правото според упорития позитивист е по същността си де факто авторитетно, което ще рече, че то винаги твърди, че е легитимно (и съответно подчинените му имат задължение да му се подчиняват), макар това твърдение не винаги да е оправдано.

За да може да твърди, че е легитимно, правото трябва да е вид институция, която може по принцип да бъде легитимна - да изпълнява същностните си функции добре. Такава функция е посредничеството на правото между гражданите и техните основания за действие – когато правото помага на гражданите по-добре да действат според собствените им основания за действие, то има легитимен авторитет.

За да може обаче да има такъв положителен ефект, правото трябва да застане между гражданите и техните основания – и да ги задължи да следват правните норми, а не директно моралните или други практически норми. Тази възможност да внася "практическа разлика" в действията на гражданите (като ги кара да следват правните, а не други норми) и така да има позитивен ефект за тях, прави възможно за правото да бъде легитимната авторитетната социална институция, каквато твърди, че е. Нормативната задължителност – това специфично за правото "трябва," което срещаме в "трябва да направя А, защото законът го изисква", – тук е индиректно изведена от един социален факт, а именно: правото винаги твърди, че е авторитетно, и че сме длъжни да му се подчиняваме.   

Доколко успешно е едно подобно извеждане на ценност от факт е спорно. Един въпрос, който тази красива история оставя отворен, е дали трябва да взимаме насериозно твърденията на правото, че е авторитетна институция. Припомнете си вездесъщия Шоп  - за него законът е "врáта у пóле", и точка.  Дали ще мине през нея си е само негова работа, и със сигурност в този образ на врата сред полето идеята за задължителност на правните норми се е разтворила (някъде в маранливата далечина...)  Или, ако ми позволите още един образ - тест на интуициите ни за задължителността на правните норми – дали на същия този Шоп изобщо би му минало през ума да спре на знак "стоп" на празно кръстовище през нощта? 

Дали ще играем играта на "право" според правилата й – дали ще минем през тази врата,  дали да се замислим да спрем на знак "стоп" са въпроси, останали тук неразгледани.

Нашият по-неизкушен правен позитивист може да се окаже доста прозорлив – принудата е необходима, за да започнем изобщо да играем играта, изобщо да влезем през вратата.

Ако все пак решим да пренебрегнем принудата (къде забравихме разликите между разбойника и митничаря!), трябва да се обърнем за помощ към моралната задължителност.

Ако е морално задължително да се включим в играта "на право", трябва и да я играем според правилата, включително правилото поне да се замисляме, преди да профучим покрай знака "стоп" на празното нощно кръстовище.

---

ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ НА ПРАВОТО

 д-р на юридическите науки Даниел Смилов

 

Доброто ченге не винаги следва закона

Често пъти на него му се налага да не се подчини на заповедта на началника си и да се втурне с голи ръце след престъпниците, точно след като си е върнало пистолета, значката и всеки друг белег на официалната власт. И винаги става така, че този акт на пренебрежение към формалните правомощия, комбиниран с отчаяна смелост, жаргонен език, решителна брадичка и акробатични умения, води до залавянето на най-опасните бандити. Разбира се, правната система на кино-държавите благодарно извинява подобни каубойски набези в беззаконието, защото тяхната крайна цел е спокойствието и благоденствието на гражданите. Тези граждани, от своя страна, са също в сложни отношения със закона и реда. Често пъти симпатични мошеници завладяват завинаги сърцата на публиката, въпреки че междувременно успяват да нарушат всички разпоредби на наказателните кодекси от Мойсей до наши дни.

Любовта е друг голям конкурент на правото в кино-лентите, дотолкова голям, че в нейно присъствие то бива изобразявано в тъмните краски на престъплението, докато самите престъпници често добиват ореола на светци. Да не говорим за безбройните истории, в които главните герои стават жертва на безмозъчни и безчувствени правила, прилагани от късогледи бюрократи.

Посланието, което получаваме от кино-лентите, на пръв поглед е хуманистично: идеалът, който можем да различим в тях, е за върховенство на човека над сухото правило, за приоритет на контекста над опасните обобщения, за интимност въпреки формализма и отчуждението на модерната среда. Както във всички клишета, така и в киноклишетата има някаква част от истина и тя е, че господството на закона е далеч по-сложна идея, отколкото изглежда. Разбрана като сляпо следване на правила, тя бързо се изражда в карикатура.

Правото като инструмент

Особеността на правото като инструмент не е в целите, които то изпълнява, защото те са твърде разнообразни и широко обхватни, а в начина, по който действа, в начина, по който то насочва човешкото поведение. Особеностите на "насочващата" природа на правото всъщност съставляват и неговите основни принципи.

Всеобхватност

Правното регулиране се извършва чрез общи, абстрактни правила. Негов обект не е уникалният индивид, а цели групи, категории от лица и тяхното поведение. Всеобхватността на правото не може да гарантира, че приетите закони ще бъдат добри, но като минимум тя може да изпълнява ролята на гарант срещу законодателен произвол на мнозинството срещу отделни лица и групи.

Но все пак не е възможно всички закони да се отнасят до абсолютно всички граждани. Някои се отнасят само до шофьорите, други засягат само хората с висше образование, трети се отнасят до децата и т. н. От тези примери става ясно, че принципът за всеобхватност не е абсолютен. По-скоро става дума за релевантност и обоснованост на избора на група от граждани, които са обект на правно регулиране. Ако съществуват достатъчно добри, публични причини и основания за специфично регулиране на дадена група от индивиди, тогава принципът за всеобхватност не се нарушава по начин, който застрашава устоите на правовата държава.

Границата между обоснованото и произволното правно обособяване на групи от индивиди не е винаги ясно очертана. Да разгледаме случая с така нареченото подпомагащо действие за малцинствата в САЩ (affirmative action): даването на временни привилегии на членовете на  дискриминирани в миналото малцинства, за да постигнат те равнопоставеност в обществото. Тук наистина имаме обособяване на група от индивиди на базата на етнос или вероизповедание, но все пак може да се твърди, че това обособяване е обосновано от нуждата на едно общество да възмезди свои членове за нарушаването на техните права в миналото.

Публичност на правилата

Законите в една правова държава трябва да се оповестяват – гражданите трябва да могат да се осведомяват за тях. Ако това не е така, не може да се твърди, че правото управлява в дадена държава: правните норми не биха били тези, които насочват поведението на хората. Принципът на публичност не означава, че всеки трябва да знае всички закони – това не е само невъзможно, но е и абсурдно. Дори юристите не познават законодателството в неговата пълнота в една съвременна държава. По-скоро става дума за възможност за гражданите да се информират за съществуващите закони преди да предприемат определени действия.

Като минимум, гражданите е добре да се информират за съществуващите забранителни норми на поведение, защото е известен принципът "всичко, което не е забранено, е разрешено". Този принцип всъщност казва, че в една правова държава гражданите не трябва да искат позволение за всяко свое действие  - напротив, те са свободни да действат така, както желаят във всички онези сфери, в които не съществува изрична и оповестена правна регулация.

           

Забрана на ретроактивното действие

За да може да направлява ефективно човешкото поведение, правото трябва да бъде прието преди това действие да бъде извършено. Забраната за ретроактивно законодателство, особено в областта на наказателното право, е една от основните черти на правовата държава. Гражданите трябва да имат възможност автономно да определят своите действия на базата на оповестени закони – държавата не може да променя оценката за автономно извършените действия post factum.

Всичко това е така, но принципите винаги имат своите изключения, винаги могат да бъдат обезсилени от действието на друг принцип. Ето защо в съвременните правни системи съществуват твърде много ретроактивни закони. Ако използваме примери от Източна Европа, лустрацията ясно демонстрира трудностите, които ретроактивното въвеждане на правила създава. Лустрацията е процес, при който на бивши членове на комунистическата номенклатура се налагат временни ограничения на правата им за участие в обществения живот. Някои страни (като Унгария и България) не въведоха такива мерки – особено в Унгария аргументът бе, че те нарушават принципите на правовата държава и специално забраната на ретроактивното действие. Други държави (като Чехия и Полша) прецениха, че съществуват други принципи, които са с по-голяма тежест от този за ретроактивността в случая. Такъв е принципът на равнопоставеността на гражданите, например, който изключва възможността за нелегитимни и произволни привилегии.

                         

Яснота

Едва ли принципът на яснотата изисква много подробен анализ – сам по себе си той е доста ясен. Не може правото да направлява човешките действия, ако разпоредбите му са неясни. Това, разбира се, е така, но колкото и парадоксално да звучи, има случаи, в които неяснотата може да се превърне и в предимство на дадена разпоредба. Разбира се, тези случаи са изключения, но тяхното присъствие в правните системи не трябва да се подценява.

Вземете например забраната в нашата Конституция на партии на "етническа и верска основа". Разпоредбата може да бъде прочетена по хиляди начини. Първо, може да се смята, че това е забрана за партии на етническите малцинства в България: турци, роми и т. н. Второ, може да се тълкува като забрана за партии както на етническите малцинства, така и на етническото мнозинство. При този прочит, забранени биха били както "турски", така и "български" етнически идентифицирани партии. Трето, забраната може да се прочете като забрана на партии, които изключват членството на индивиди от определена етническа група. И така нататък – нормата е очевидно неясна. Но тази неяснота се оказа продуктивна в нашия конституционен живот. Тя позволи на КС да въведе правила на регистрацията на политически партии, които да балансират представителството на малцинствата със стабилността на политическата система.

 

Липса на противоречия между правилата

Липсата на противоречия между законите също изглежда принцип, който не търпи никакво изключение в една правна система. Правото не може едновременно да изисква едно действие и да го забранява. Но не всяко противоречие е недопустимо: например, една правна система може да преследва вътрешно противоречиви цели. Някои закони могат да целят постигането на определен вид социално равенство, като тези на прогресивното данъчно облагане. Същевременно, други закони могат да стимулират създаването на неравенство чрез отмяната на данък върху наследствата и т. н. Такъв тип прагматични противоречия и несъответствия могат да бъдат открити във всички правни системи. Никоя правна система не е напълно непротиворечива и напълно кохерентна от тази гледна точка.

Дали тази липса на кохерентност е дефект на правовата държава? Не винаги. Понякога наличието на противоречия на нивото на основополагащите принципи просто е отражение на плурализма на съвременните общества, в които различни групи преследват различни, несъвместими една с друга цели.

 

Забрана на невъзможните изисквания за поведение

Правото не може да направлява поведението на хората, ако изисква от тях невъзможни неща. Но дори от този принцип може да съществуват някои изключения, основно когато правната система задава "високи цели", които не могат да бъдат изпълнени към дадения момент. Обикновено конституциите са мястото, където се случва такова нереалистично целеполагане. Както нашата Конституция, така и тези на редица други държави, задължават държавата да осигури на гражданите достъпно и качествено здравеопазване, безплатно образование, чиста околна среда, добри и безопасни условия на труд, пенсионно и социално осигуряване и т. н. В много случаи тези норми, които наричаме социални и икономически права, остават да бъдат просто политически декларации и маркери за бъдещо развитие на страната. Реализацията на много от така поставените цели може да е невъзможна за дадено общество в даден момент.

Дали тази невъзможност обезсмисля създаването на подобни правни норми? Това е емпиричен въпрос. Възможно е, вместо да подронят върховенството на правото, те да допринесат за едно по-успешно социално развитие.

Стабилност на правната система

Една от основните конституционни метафори е тази за Одисей, който се завързал за мачтата на своя кораб, за да не бъде изкушен от омайните песни на сирените. По подобен начин законодателят, който цели стабилност и предвидимост, се завързва за мачтата на основния закон, за да не бъде изкушен от злободневието на политиката.

Но принципът за стабилността далеч не е абсолютен и не означава забрана на всяка промяна: все пак Одисей не е останал вечно завързан за мачтата. Примери за необходимостта от конституционна промяна лесно могат да се намерят в рамките на нашия присъединителен процес към ЕС. Стана така, че няколко поправки към Конституцията бяха приети под натиск на Европейската комисия. Дали това е нарушение на принципите на правовата държава? Очевидно не, ако разбира се приетите поправки са смислени.

 

Право и дискреция

Обсъждането на основните принципи на правовата държава демонстрира колко погрешна е идеята за правото като самодостатъчна, механична система от правила, действието на която не зависи от човешката преценка. Стана ясно, че това е карикатура, която се взима за истина само от романтични лаици. В действителност правото може да се превърне в полезен инструмент само в ръцете на хора, които имат правилна политическа преценка за основните проблеми и задачи на дадено общество.

Такава преценка е необходима при:

• определянето на релевантната група от индивиди, за които се отнася дадено правило;

• при балансирането на един принцип срещу друг принцип;

• при определянето на достатъчната степен на кохерентност и не-противоречивост на дадена правна система;

• при изясняването на неизбежните езикови и смислови неясноти.

Такива преценки се извършват от политици, от магистрати и администратори. Тези преценки по своята същност са неизбежно политически - в смисъл, че трябва да се прецени какво е най-доброто за обществото като цяло. Нашата правна доктрина твърди, че тези преценки се правят само от политически органи – законодателни и административни. Съдебните органи от своя страна – а тук включваме и прокуратурата – по нашата правна доктрина нямат право на свободна преценка: те само следват правила. Сложността на идеала за правовата държава изключва подобни строги разграничения: и политици, и администратори, и магистрати трябва така да прилагат принципите за всеобщност, непротиворечивост, яснота и стабилност на системата, че крайният резултат за обществото да е положителен. Фигурата на съдията или прокурора-автомат – сляпо следващ предварително зададени правила – е карикатура, пък било тя и доктринално подплатена карикатура.

Тази карикатура всъщност е доста вредна. Тя изкуствено изолира съдебната система от останалия управленски апарат на страната. Тя забранява към магистратите да се отправят онези изисквания за ефективност и оправданост на действията, които отправяме и към политици, и към администратори.

На английски език discretion първоначално е означавало "добра преценка" и едва след това е придобило смисъла на "решение, неограничено от правило". Добрата преценка трябва да съжителства в една правна система със следването на правила – ако един от тези два елемента отсъства, правовата държава е дефектна. Не случайно в Англия не се боят да признаят, че съдиите имат дискреционни правомощия: това просто е белег на общественото доверие в добрата преценка на английските съдии.

Правовата държава на кино

Окарикатуряването на върховенството на правото не е проблем само за киното. По-тревожното е, че такова окарикатуряване може да се случи в правната доктрина на отделни държави, и за съжаление нашата правна доктрина може би е една от тях. Съдиите-автомати, прилагащи правни норми и "заскобяващи" всички други съображения, не са образи от кино-ленти, а представи, съзнателно насаждани в общественото въображение. На фона на такива представи не е случайно, че се ширят нео-романтичните идеи за симпатичните нарушители на закона, които заобикалят бездушните норми за постигането на човешките си цели. "Мутрата" е образ на такъв романтичен хуманоид, който къде с насилие, къде с тарикатщина, успява да заобиколи правилата и да реализира идеите си за щастие. Мутрата и съдията-автомат са огледални образи – няма да се отървем от единия, докато не загърбим другия. 

 

МОРАЛ И ПРАВО

д-р на политическите науки Румяна Коларова, СУ "Кл. Охридски"

Отношението между морал и право е основен въпрос за теорията на правото и за политическата философия. Но той също така е основен въпрос в много житейски истории, за много литературни сюжети. Нещо повече – всеки значим режисьор и актьор е имал възможността да предложи свой отговор, свой поглед към темата, независимо от позицията на автора на литературния текст или сценария. Отношението между морал и право ни дава безкрайни възможности за размисъл и обобщение – както в теоретичен, така и в житейски план.

Темата за отношението между морал и право е вечна и неизчерпаема, защото е част от ежедневието на всеки, защото животът ни залива с примери, които болезнено преживяваме. Хармонията или сблъсъкът на морала и правото са не само две изключващи се алтернативи, това често са двете страни на една и съща житейска ситуация. Темата за сблъсъка или сливането на добро и законно е болезнено интимна, емоционално натоварена и свързана с индивидуалния опит на всеки човек.

Затова, макар абстрактни, теоретичните обяснения могат да имат директни житейски илюстрации. Лесно се открива връзката между философските максими и конкретната образност на един филм, на един герой или дори на една сцена.

Теоретичните и философски обобщения са логически непротиворечиви и взаимно изключващи се – според правния позитивизъм законите могат да бъдат несправедливи, без това да ги прави по-малко законни/легални, докато според доктрината на естественото право е несъмнено, че има дефицит на легалност, когато един закон е несправедлив. Известна е максимата на Свети Августин: ‘lex iniusta non est lex’ (несправедливият закон не е закон).

Според правния позитивизъм условията за валидност на закона са просто социални факти, докато според юриспруденцията, основаваща се на естественото право, валидността на законите не произтича единствено и само от социалните дадености, а зависи от моралното съдържание на правните норми.

Все пак няма теория, която да твърди, че моралът е ирелевантен към правото. Дори според правния позитивизъм моралът и правото често са свързани или взаимно си влияят; но става дума за различни по природата си норми, които само случайно могат да съвпаднат, a по своята логика на възникване и промяна са напълно различни.

Според това разбиране правото е всъщност аморално, и неизбежно се случва да има закони, които оправдават злодеянието, закони, които произвеждат несправедливост – например законите на сегрегацията и робството. Редът и безпристрастните, деперсонализирани норми са съществени за законите. И когато някои закони се приемат от всички, защото допринасят за благото на всички, на обществото като цяло, това не им придава характера на морални норми; тяхната цел все пак не е доброто. Според правния позитивизъм справедливостта на някои закони е стечение на обстоятелствата и не произтича от същността на правото, не е необходимо условие за действието на законите.

Ако приемем, че свободата да избираш е първото и най-важно условие, за да говорим за морална личност и добродетелност, то всички закони са морално релевантни, при това по своята природа. Защото в същността на закона е да ограничава индивидуалните свободи, макар и в името на общото благо или ползата за всички. Също така всеки закон е морално значим.

Безспорно за всички застъпници на естественото право не божественият произход, а властта, авторитетът на закона зависи от неговата справедливост. А закон, който разчита само на принуда и наказание, според тях не е закон. Легалността не гарантира легитимност на закона, а само легитимният закон е ефективен. За десетилетия в България думата легитимност не съществуваше, но затова пък пословицата "Законът е врата в полето" точно описва най-масовата представа за законите. Може би точно липсващата свобода на избор противопоставя de jure на de facto и превръща законите в празни норми.

Дали всеки престъпник е злодей и дали злодеят, който формално не нарушава законите, е престъпник? Дали законът, който те лишава от правото на морален избор, трябва да се спазва? Дали всеки път, когато прилагаш законите, трябва да се питаш: постъпвам ли справедливо? Това са житейски въпроси, на които правният позитивизъм и теориите за естественото право дават противоположни отговори.

В различните теории за естественото право моралът играе различна роля в определяне на авторитета/легитимността на правните норми. Справедливите закони могат да бъдат "открити" "изобретени", но не и "създадени" чрез нещо като харта на човешките права; /2/ могат да възникнат в резултат на естествен процес на разрешаване на конфликти, като естествена еволюция на правната система; /3/ смисълът на закона може да бъде открит само чрез позоваване на морални принципи. Тези три разбирания могат както да се противопоставят, така и взаимно да се допълват. Но във всеки случай моралът е вътрешно присъщ на закона, произтичащо от човешката природа, а не резултат от целенасочено и преднамерено конструиране на правната норма.

Моралът дава единствено ключ към разбирането на закона, според Кант, защото неизменно качество на човека е да бъде свободно и рационално същество. Да се гарантира свободното и рационално действие на хората е не само добродетел, но и дълг за всеки човек, наречен от Кант категорически императив. Трите му най-известни формулировки звучат като теми на литературен или филмов сюжет, защото, според Кант, всеки трябва да действа така, сякаш е законодател на целия свят. Или другата формулировка на този дълг, който стои в основата на всяка стабилна правна система, според Кант е: действай така, сякаш нормата на твоето поведение с твоята постъпка става всеобщ закон, тоест, това, което правиш на другите, те ще правят на теб и всички останали. Или другата популярна формулировка "отнасяй се към всеки човек като към цел, никога като към средство". Което означава, че дори ако правиш добро, жертвайки един човек, пренебрегвайки неговата личност, това не може да бъде морален и законен акт. Категорическият императив изключва сметките, в които има разделяне на "свои" и "чужди" или на "добри" и "лоши". Несправедливостта към "чуждия" и "лошия" е точно толкова голяма и пагубна за всички, колкото е несправедливостта към "своя" и "добрия". Въпросът е как избираш , как подреждаш по значимост своите принципи, ако всеки един от тях е значим.

Друг вариант на същата доктрина за естественото право търси и намира единството на морал и право в максимизирането на доброто, в принципа да правиш добро за максимално голям брой хора. Автори като Джон Роулз търсят връзката между морал и право в модела на справедливия обществен договор, в който всеки се включва, без да знае какъв ще бъде неговият социален статус, лично богатство, дали е мъж или жена, дали е физически здрав или болен, дали е умен или с умствени затруднения. Това въображаемо състояние на неведение за собствената личност и нейните материални и духовни активи и пасиви е необходимо на Роулз, за да обясни, че устойчивите правни системи са онези, в които хората се третират като равни.

Съвременната юриспруденция, придържаща се към доктрината за естественото право, поставя акцента върху "основните човешки блага", като човешкия живот, които очевидно и сами по себе си са значими за всеки, като подчертава, че тези "основни блага" са несъизмерими и отделният човек ежедневно е принуждаван да прави избор, но принципите на правото трябва да са такива, че да гарантират равнопоставеност на хората и на основните човешки блага.

Най-неразрешимата дилема е дилемата на избора между свободата и равенството. Как да бъде отстояван справедливият баланс между свободата и равенството на хората, дали е справедливо да преразпределяш част от печалбата на най-богатите, за да гарантираш по-добри шансове на най-бедните? Има философи като Робърт Нозик, които твърдят, че дори в името на общото благо не е оправдано да се преразпределят печалбите на най-богатите, че благоденствието на обществото зависи от възможността на изключително надарените и талантливите да получават екстремни печалби от своя "природен дар". В теорията подобна теза е в пълно противоречие с "булото на неведението" на Роулз, защото, когато се сключва "общественият договор", когато се определят основните принципи на правовата система, всички са равни. За Роулз равенството е по-висш приоритет от свободата, за Нозик е обратното. Парадоксалното е, че в реалността, понякога в живота на един и същ човек тези ценности разменят местата си.

Има обаче нещо, което не е житейски парадокс, а наложена от социалните факти истина – за приоритетността на свободата и справедливостта може да разсъждаваш само в "добре подредените общества", тези, които са достатъчно богати и са далече от конфликтите, пораждащи гражданска война. За останалите, за бедните и воюващите общества социалните факти правят немислимо свързването на действащото право и морала.

---

ПРАВО И СПРАВЕДЛИВОСТ В

РАЗЛИЧНИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ СИСТЕМИ

Теофан Германов, магистър по политология

Целта на настоящия текст не е нито да разсъждава върху основите и историята на правото, нито върху теорията на отделните политически системи. Но той има смисъл, доколкото няма политическа, пък и обществена система в историята, която да е нямала собствени писани или неписани норми, които да се определят

като правила за живеене и управление на общността.

Правото и правилата са универсален минимум едно общество от хора да живее заедно. Втората важна причина е, че право, правни норми и ценности на справедливостта съществуват във всяка политическа система, включително и в тези, които с действията си отричат тъкмо правото. Разбира се, в последните става дума за една илюзия за право и справедливост, но изречена, обрисувана и осъществявана с терминологията и реториката на правото.

Именно затова се оказва, че правото, правилата и нормите на живот, тяхното прилагане, механизмите това прилагане да е справедливо, както и ценностите, които обществото изповядва, са ключът към съществуването на самото общество. Но балансът между тях, както и много малките разлики тъкмо затова са – сложни. В този смисъл една непретендираща за точност и изчерпателност дефиниция би ги определила по следният начин.

Правото е системата от правила, които с модернизирането на обществото се превръщат от обичаи в закони.

Тяхното прилагане е способността на обществото да отсъжда, тоест, да гарантира спазването им.

Но въпросът е в гаранцията. Дали обществото прилага тези правила (което винаги е принудително) по един честен и морален начин, или обратното – като спекулира с тях и чрез насилие върху индивида?

Ценностите са универсалните (доколкото това е възможно) убеждения, върху които се гради обществото. Всяко общество, включително доказаните демокрации имат своята “пропаганда”, своите повдигащи духа и скрепяващи общността постулати. Правото, правните норми, тяхното прилагане са базирани на ценностите, които определят характера на обществото.

Погледнато исторически е важно да се каже, че всички тези понятия, включително ценностите, са в постоянно историческо развитие. Даже демократичните политически системи се усъвършенстват в развитието, прилагането и преосмислянето на своите ценности. Преди години, в еуфорията от падането на комунизма, един учен беше предрекъл, че историята ще свърши, защото идва всеобщ триумф на либералната демокрация.

Но и либералната демокрация реформира и разширява своята система от ценности.

Трудно е да се направи точна периодизация на триумфите на правото, на неговите звездни мигове.

Такива, в един по-общ смисъл, са първите писани закони, първите конституции, първите разсъждения за правата на човека, първото им прилагане, първият свободен избор на законодатели, първото приложение на идеята за правата и свободите извън общността на мъжете, например. Както и много, много други мини революции в правото – при неговото изработване, при постигането на неговата легитимност, при разширението на неговото приложение.

Днес, в условията на глобализиращ се свят, демократичните политически и правови системи - основани на всеобщ избор, обществен контрол над властта, гражданско общество и честно правосъдие - са безспорен морален стожер. Но и те не са лишени от своите вътрешни предизвикателства: корупция, апатия на обществата, международни проблеми.

Най-важните въпросителни пред правото днес се крият в глобалните правила и ценности на глобалния свят.

И тук няма универсална “истина”.

Все още не е решен нито спорът дали са нужни глобални правила, нито дали са възможни, нито кой трябва да ги осъществява и прилага.

Факт е, че основните днешни световни конфликти идват от амбицията на слабите (развиващите се страни, Юга и т. н.) да не приемат ценностите и действията на силните (международната общност, Запада, развитите постиндустриални демокрации) за тяхното прилагане.

Глобалните правила ще срещнат и още едно предизвикателство – информацията. Даже интернет сам по себе си е система, чрез която например тероризмът обменя информация по начин, по който не би могъл и да мечтае без мрежата. Но интернет е световното “радио”, което не може да бъде заглушено от тайна полиция.

Едно трето предизвикателство пред днешния световен политически ред е и това - дали силните, в опита си да наложат демократичния правов ред и своя начин на живот, не правят отстъпление от собствените си ценности? Дали в името на свободата не си позволяват компромиси с нея?

И още нещо важно – доколко може да се гарантира минимална сигурност, ако няма система за прилагане на международното право, ако се откажем от международната общност, която да налага тези ценности. Как би изглеждал светът без нея?

Едно друго предизвикателство пред правото и ценностите е въпросът: Защо, какви религиозни и личностни мотиви карат едно човешко същество или маси от човешки същества, да не желаят да бъдат свободни?

Факт е, че в света има огромен брой хора, които живеят спокойно в общества, които потъпкват техните свободи.

А има и хора, които нарочно работят и хабят цялата си енергия за това да върнат назад в ценностно отношение своето общество.

Даже и в днешна България един значим процент от хората се доверява на политическа група, която открито фаворизира и издига в култ своя лидер и семейното му обкръжение. Която оферира на обществото насилие срещу етнически и обществени групи. Която желае изолация на страната.

При това нашата страна е изживяла кошмарите на тоталитаризма и не би трябвало да има илюзии за крайния резултат от подобни политически "идеи"…

Антиправовите нагласи са от два типа в днешния свят.

Едните са популистките нагласи на бедните и корумпирани общества.

А другите – изолационистките нагласи на богатите и демократични общества.

И двете нагласи са предизвикателство пред глобалното право и ценностите, доколкото едно разделяне, изолация и спиране на взаимното влияние и комуникация между двата свята могат да означават Втора студена или Трета световна война.

Това може да звучи пресилено, но не и нереалистично. Един глобален конфликт между сили, които искат да отстоят на всяка цена начина си на живот, е много по-опасен от Студената война от периода 1945-1990, в която двете световни системи желаеха по-скоро да наложат и да рекламират пред другата своите правила. И с годините от конфликтно отношение помежду им започнаха мъчително да конвергират една с друга (социалните права на Запад, културното открехване на Изток).

Един конфликт между бедни и богати, отворени и затворени общества ще доведе до обратния процес – днешната им конвергенция и контакт ще отстъпят пред ново тяхно затваряне. При това такъв един конфликт постоянно ще се подгрява от невидимия враг – терора.

Вглеждайки се в тоталитарните системи, интересно е да се види, че и те не отстъпват от правилото, че властите в тях или автократът с едноличната власт получават легитимност главно чрез правова реторика или имитация на право.

Даже Сталин в най-черните години на терора, които са коствали на тогавашния Съветски съюз милиони човешки жертви, обезкървяване на интелигенцията, на армията, на елита, на цели народи, не е отстъпил от реториката за право и за налагане на “справедливост”.

Масовите московски процеси са все пак процеси, имитиращи правосъдие (и между другото, са заблудили доста чужди, включително западни наблюдатели).

Разбира се, правото в един тоталитарен режим търси своята легитимност не в общочовешките ценности, а в други, “извънредни” ценности.

Фашизмът например - в ценността “нация”.

Комунизмът – в революционната целесъобразност, в защитата на революцията, както и в името на прословутата идея за класовата борба и диктатурата на пролетариата.

В тези общества правосъдието, включително извънредното такова, е базирано на имитация на общоприетите механизми на правоприлагането.

Например - има съд, прокуратура, “адвокати”, които, колкото и да са гротескни и неубедителни, все пак имитират защита на подсъдимите.

Даже тайните служби са били натоварени с това да изтръгват “доказателства”.

И това се случва, въпреки че и фашисткият, и комунистическият режими са могли да си позволят “лукса” да не предлагат имитация. С помощта на системата за тотално насилие те са могли безпрепятствено просто да ликвидират.

И нацизмът, и комунизмът проявяват най-грозните свои извращения на правото не в позата на силен режим, а в позата на слаб, насилен и застрашен.

Масовите процеси при сталинския терор например се провеждат, когато системата търси предатели, саботьори, врагове.

По същия начин и нацизмът намира своите основания за насилие в това, че е застрашен от една или друга чужда държава.

Впрочем, източникът даже и на нашенския национализъм от 2005-2006 също е образът на “врага”.

Образът на врага винаги мобилизира застрашения “Аз” или “Ние”.

Винаги дава допълнителна легитимност на насилието, облечено като “справедливост” или “възмездие”.

Именно затова ПРАВОТО КАТО ЦЕННОСТ би трябвало да е водещо не просто за обществото, но и за човека като индивид.

Ценност, за чието изкривяване той би трябвало да притежава особено остри “сензори”.

Да напипва лъжата, маскирана като право, правосъдие или ценност.

 

---

ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО – ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ

Йонко Грозев, магистър по право

Съвременното разбиране за гражданско общество е основано на идеята за обществено значими действия в противовес или независимо от държавата.

Терминът гражданско общество, обозначаващ обществена организация и дейност различни от държавата, исторически се е появил по време на Просвещението в текстовете на различни автори. Първоначално "гражданско общество" се използва, за да се опише противопоставянето между частната инициатива и държавата, "търговското общество" и феодалната държава, или между семейството и държавата. По-късно, в интерпретациите на различни автори то се използва, за да обозначава различни разграничения от държавата, като в зависимост от идеологическите и политически позиции на различните автори то се натоварва и с различни значения.

Към днешна дата съществуват огромен брой определения на това какво е гражданско общество.

Една от дефинициите е на London School of Economics. Заявена по-скоро като работна дефиниция, помагаща ни да разберем как се използва този термин и как се мисли гражданското общество, тя казва:

"Под гражданско общество разбираме доброволни колективни действия, осъществени в защита на споделени интереси, цели или ценности. На теория, тяхната организация е различна от тази на държавата, семейството или пазара, макар че на практика границите между държава, гражданско общество, семейство и пазар са често комплексни, размити и в процеса на непрекъснато предефиниране. Гражданското общество обикновено обхваща голямо разнообразие от обществени пространства, актьори и институционални форми, с различна степен на формализираност, автономност и власт. Гражданското общество е често населено с организации, като благотворителни фондове, организации за подпомагане на развитието, женски организации, професионални организации, профсъюзи, групи за самопомощ, социални движения, бизнес асоциации, коалиции, правозащитни и екологични организации."

Гражданското общество в съвременната социална и политологическа литература се възприема и описва и като задължителен елемент от добре функциониращата демокрация. Връзка, описана още от ранните либерални автори. Според това разбиране, демокрацията не може да бъде сведена единствено до периодично гласуване за тези, които ще упражняват власт и ще контролират държавния апарат. За да може да се говори за истинска демокрация, е необходимо активно гражданско общество, състоящо се от активни, информирани и знаещи граждани, участващи в обществения живот през различни инициативи. Само такова активно участие може да гарантира знаещи гласоподаватели, оценяващи различните политически алтернативи, гласувайки на избори, и по този начин осъществявайки реален контрол върху институциите на държавната власт. Само така обществото се превръща в общество, с общи ценности и доверие, а не в набор от индивиди. Единствено изградено по този начин, с разбиране за различните интереси в него, но и за общата свързаност, обществото гарантира ефективно работеща демокрация.

Роза Паркс и бойкотът в град Монтгомери

 В съвременната история има много примери на мобилизиране на масов, мирен, граждански протест в името на едно по-справедливо общество. Един от ярките примери е движението за граждански права в САЩ, а една от ярките истории в него е бойкотът в град Монгомери, Алабама.

В края на деня, на 1 декември 1955 година, Роза Паркс взима, както всеки друг ден след работа, рейса за дома си от центъра на град Монтгомери. Плаща билета си на шофьора и сяда в задната част на автобуса, на първата редица след знака "За негри". Тя е на 42 години и работи като секретарка. След няколко спирки всички седалки в предната част на автобуса, предназначена за бели, се запълват. По силата на наредба на градския съвет, шофьорите на градските автобуси имат правото да определят част от автобуса като запазен за бели, и често, когато автобусът се напълни, шофьорите премествали разделителния знак по-назад. И в този случай шофьорът на рейса направил точно това, като казал на Роза Паркс и на другите пътници до нея да се преместят назад. "Когато видях белия шофьор да се приближава към нас и да маха с ръка, казвайки ни по този начин да станем и да се преместим назад, усетих как изведнъж се изпълних с решителност", спомня си по-късно Паркс. Репликата на шофьора "По-добре да не си навличате неприятности и да станете", не я убеждава, нито последвалата заплаха, че ще извика полиция. Няколко години по-късно Паркс си спомня, че в съзнанието й тогава е доминирала мисълта, че иска "да знае, веднъж и завинаги, какви права имам, като човек и като гражданин на този град". Шофьорът извиква полиция, Паркс е арестувана, и няколко дни по-късно осъдена на глоба за нарушаване на обществения ред.

Още същата вечер около 50 свещеници и активисти от града се събират, за да обсъдят реакция на ареста на Паркс. След няколко дни обявяват бойкот на градския транспорт, а активисти разпространяват 35 хиляди листовки. "Обръщаме се към всеки негър, възрастен или дете.., да не използва автобусите… Може да пропуснете един ден училище... Ако сте на работа, вземете такси или ходете пеша... Но моля ви, не се качвайте на автобусите!". Денят е студен и дъждовен, но независимо от това, бойкотът е успешен. 40 хиляди са участниците, като някои ходят по 30 км пеша. Това е само първия ден. Бойкотът продължава повече от година - общо 382 дни. В края на декември 1956 година, изправен пред сериозните икономически загуби на градската транспортна компания, градският съвет премахва сегрегацията в градските автобуси, а бойкотът в Монтгомери се превръща в един от символите на движението за граждански права и края на сегрегацията.

Права и задължения на гражданите

Тясно свързани с идеята за гражданско общество са и основните права на гражданите или правата на човека. И основните права, както и гражданското общество, се определят в противовес на държавата. Но докато гражданското общество е онази обществена енергия, която организира публични действия различни от или противопоставящи се на държавата, основните права са границата на властта на държавата. Основните права описват това, което държавата не може да извършва по отношение на индивида. Тези права могат да са закрепени в Конституцията и тогава са част от обществения договор, по силата на който гражданите и обществото дават власт на държавата да управлява. Те могат да са закрепени и в международни договори или в международното право, и тогава вече говорим за права на човека, защото тези права се гарантират на всеки човек, независимо от гражданството.

Основните права са една от най-важните черти на съвременните либерални демокрации. Идеята, че демокрацията не е всевластна, че мнозинството няма абсолютната власт да решава каквото иска, а трябва да зачита основните права на всеки гражданин и човек, е ключов елемент от днешното разбиране за демокрация. Еволюцията на идеята за права на човека води и до разширяване на първоначалната концепция за основните права, като задължение на държавата да не предприема определени действия - да не арестува, без основание и справедлива процедура, да не влиза в дома и да не отнема собствеността на отделния индивид. Това разширяване на концепцията за права на човека, резултат и от разрастването на социалната държава във втората половина на миналия век, води и до идеята за правата на човека като създаващи задължения за държавата да гарантира упражняването на определени права. Да гарантира правото на демократични избори, правото на образование, правото на здравословна околна среда.

Съвременното разбиране за гражданското общество и пълноценното функциониране на демокрацията, поражда и идеята за задълженията на гражданите. Задължения на гражданите обаче, така както са описвани  в литературата и в различни международни документи, са всъщност част от идеята за активно гражданско общество, а не някакъв контрапункт на основните права. Независимо от асоциациите, които словосъчетанието граждански права и задължения би могло да предизвика, упражняването на основните права по никакъв начин не зависи от изпълняването на гражданските задължения. Нуждата от формулирането на задължения на гражданина се корени по-скоро в разбирането, че за да съществува, либералната демокрация има нужда от активно гражданско общество, както и в страха, че съвременните общества рискуват да станат прекалено аморфни и отчуждени. Именно за да се избегне този риск, мнозина декларират нуждата от активно гражданско общество, нуждата от съпричастност към публичните проблеми и активно участие в тяхното решаване, като задължение на гражданите. Едно от първите задължения на гражданина е задължението да гласува, последвано от задълженията за активно участие в решаване на социалните проблеми и гарантиране на равенство в обществото. Именно затова задълженията на гражданина са по-скоро политическа цел - за активно гражданство, към която всички ние трябва да се придържаме, ако искаме да гарантираме ефективна демокрация.

Основни права

Различните документи съдържат различен набор от основни права. Какъвто и да е списъкът, обаче, той не би могъл да не съдържа следните права:

• равенство пред закона, независимо от раса, етнос, религия, пол..;

• право на живот, забрана на изтезанията, нечовешко третиране и произволно арестуване;

• забрана на робския труд;

• право на справедлив съд;

• забрана за произволна намеса в личния живот, подслушване и претърсване;

• правото свободно да се напуска страната на произход;

• свобода на митингите, събранията, сдружаването, правото на свободни и демократични избори;

• свобода на словото, съвестта и религията;

• правото на труд, образование.

Право на живот

На 25 септември 1994 година, в дома на Аня, в село Буковлък, идват двама полицаи. Аня е ромка, живее с мъжа си Славчо и четирите им деца. Полицаите арестуват Славчо, по подозрение за кражба на крава, и го закарват в полицейското управление в Плевен. На другия ден от полицията съобщават на Аня, че Славчо е починал от сърдечна недостатъчност. В доклада от аутопсията са описани множество кръвонасядания по тялото му, причинили сериозна загуба на кръв. В едно от изреченията се казва, че "поради тъмния цвят на кожата, не се забелязват други наранявания". Следващите няколко години разследване така и не успяват да установят, как са получени нараняванията на Славчо. На 18 май 2000 година Европейски съд по правата на човека приема, че в този случай има нарушение на правото на живот. Фактът, че Славчо е получил нараняванията си по време на задържането му, и липсата на ефективно разследване, установяващо как са получени тези травми, са причината съдът да вземе това решение.