Разширяване на Европейския съюз
Урок Трети
Всяка европейска нация, зачитаща свободата, демокрацията, човешките права и основните свободи, както и върховенството на закона, а не потъпкваща ги в името на изкривени идеали, може да се кандидатира за присъединяване към европейската зона на стабилност и просперитет
|
България – ЕС История България установява договорни отношения с Европейската общност през май 1990 чрез подписване на Спогодба за търговия, търговски и икономически отношения. Целите на споразумението покриват следните области: · установяване на свободна търговия с индустриални стоки; · взаимни преференции при вноса на земеделски продукти; · постепенна либерализация на движението на капитали и работна сила; · предоставяне на услуги и развитие на политическия диалог. Молбата на България за членство в Съюза е подадена на 16 декември 1995. Преговорите за членство в ЕС са открити на Междуправителствената конференция за присъединяване на България към ЕС на 15 февруари 2000. Те покриват приемането от България на действащите и потенциалните права и задължения, свързани със системата на Съюза и институционалната рамка, познати като "acquis" на Съюза. На 15 юни 2004 България затваря всичките 31 преговорни глави и приключва предсрочно преговорите с ЕС, започнали на 22 април 2002. ЕС въвежда като предпазна клауза засилено наблюдение над изпълнението на ангажиментите, поети от България в преговорите. На срещата на върха на ЕС в Брюксел (17-18 юни 2004) се взима решение, че България ще влезе в Съюза на 1 януари 2007. На 6 октомври 2004 е представен последният Редовен доклад за напредъка на България в процеса на присъединяване към ЕС през 2004. На 29 октомври 2004 премиерът Симеон Сакскобургготски и външният министър Соломон Паси подписват в Рим от името на България заключителния протокол на Европейския съвет за приемането на Европейската конституция. От 2005 Европейската комисия няма да подготвя редовни доклади, а ще пише мониторингови доклади за изпълнението на ангажиментите (реформите в съдебната система и в досъдебната фаза). До края на 2005 парламентът трябва да приеме 47 закона за синхронизация с европейското законодателство, включително за избор на евродепутати. Особено важни са промените в конституцията. Трябва да бъде изработен и Националният план за развитие. Той е рамката, по която след 2007 Брюксел ще отпуска средства за България от структурните фондове на ЕС. По БТА и Дневник online – Европейски перспективи: http://www.dnevnik.bg/evropa/ |
Разширяването на ЕС е една от най-важните перспективи, които стоят пред Европейския съюз в началото на 21. век. Негова историческа задача е да продължи процеса на интеграция на континента с мирни методи, като интегрира в зоната на стабилност и просперитет нови и нови членове.
През юни 1993 на срещата на върха в Копенхаген Европейският съвет заявява, че “желаещите членство страни от Централна и Източна Европа ще бъдат приети в Европейския съюз”.
През декември 1997 в Люксембург Европейският съвет поставя началото на процеса на сегашното разширяване на ЕС.
Европейският съюз има дълга история в осъществяването на успешното разширяване неведнъж.
През 1957 шест страни основават Съюза с подписването на Договора от Рим. Това са Белгия, Франция, Германия, Италия, Люксембург и Холандия.
Следват четири присъединителни вълни, в резултат на които през 1973 се присъединяват Дания, Ирландия и Великобритания, през 1981 - Гърция, през 1986 - Португалия и Испания, а през 1995 - Австрия, Финландия и Швеция.
Ползите от новото, пето разширяване на ЕС са както политически, така и икономически. Те включват:
Разширяване на зоната на мир, стабилност и просперитет в Европа, което ще допринесе за сигурността на хората във всички страни-членки;
Присъединяване на повече от 100 милиона население от бързо развиващи се икономики към 370-милионния пазар на ЕС, което ще стимулира икономическия растеж и ще създаде работни места както в старите, така и в новите страни-членки;
Съществено подобряване на жизнения стандарт за европейските жители с приемането на политиката на ЕС за защита на околната среда и за борба с корупцията, трафика на хора, наркотици и други;
Засилване на ролята на Съюза в международен план – чрез политиката на външните отношения и сигурността, на търговската политика и политиката в други области на глобалното управление.
От сътрудничество към присъединяване
Скоро след падането на Берлинската стена през 1989 Европейската общност бързо установява директни дипломатически отношения със страните от Централна и Източна Европа. ЕО премахва дългогодишните квоти за внос върху редица продукти, разширява Общата система от преференции (ОСП) и сключва за няколко години търговски споразумения за сътрудничество с България, бивша Чехословакия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Румъния и Словения.
Заедно с това Програма Фар на ЕС, създадена през 1989, започва да осигурява финансова подкрепа на усилията на страните да реформират и възстановят своите икономики.
През 1990 Европейската общност и нейните страни-членки сключват Споразумения за асоциирано партньорство - т. нар. “Европейски споразумения” - със страните от Централна и Източна Европа. Европейските споразумения определят правната база на двустранните отношения между тези страни и ЕС. Европейската общност прави подобни Споразумения за асоциирано партньорство и с Турция (1963), Малта (1970) и Кипър (1972). Крайната цел е да се създаде зона на свободна търговия между ЕС и асоциираните страни на базата на взаимност, прилагана по асиметричен начин (т. е. по-бърза либерализация от страна на ЕС в сравнение с тази от страна на страните-партньори).
Кандидатури за членство
Основните критерии за разширяване са дефинирани в алинея “О” на Договора от Рим и по-късно в алинея 49 от Договорa от Амстердам. Според тях: “Всяка европейска нация, зачитаща принципите, заложени в ал. 6 (1) (“свобода, демокрация, зачитане на човешките права и основните свободи, както и върховенство на закона”), може да се кандидатира за член на Съюза”.
В средата на 90-те години на Европейския съюз са представени кандидатурите за пълноправно членство на бившите страни от съветския блок - България, Чехия, Унгария, Полша, Румъния и Словакия, на трите балтийски страни - Естония, Литва и Латвия, и на една от републиките на бивша Югославия - Словения. Преди това са депозирани кандидатурите на Малта (1990), Кипър (1990) и Турция (1987).
Критерии за членство в ЕС
През 1993 Европейският съвет в Копенхаген взима решение, че “асоциираните страни от Централна и Източна Европа, които желаят да станат членове, ще влязат в Европейския съюз”. Относно сроковете за присъединяване Европейският съвет решава: “Присъединяването ще стане факт веднага щом асоциираната страна е способна да поеме задълженията за членство, като задоволи икономическите и политическите критерии.” В същото време Съветът определя изискванията за членство, известни като “критериите от Копенхаген”:
1. Стабилност на институциите, гарантиращи демокрация, законност, зачитане на човешките права и защита на малцинствата;
2. Наличие на функционираща пазарна икономика, способна да се справя в условията на конкуренция с пазарните сили в Съюза;
· 3. Способност да се поемат ангажиментите за членство, включително за целите на политическия, икономическия и валутния съюз.
Критериите за членство предвиждат страната-кандидатка да създаде условия за интеграция чрез хармонизиране на административните си структури с тези на ЕС.
Основно изискване за членство в ЕС е националните закони да бъдат уеднаквени с правните норми на Европейската общност, което включва и изискването те да бъдат ефективно приложени чрез подходящи административни и съдебни структури.
Оценка на кандидатурите за членство
Европейският съвет (Мадрид, декември 1995) поставя условието Европейската комисия да направи оценка на кандидатурите за членство и да подготви подробен анализ на перспективите за процеса на разширяване от гледна точка на ЕС.
През юли 1997 Комисията представя План 2000 - единната рамка, очертаваща широките перспективи за развитие на ЕС и ефекта от разширяването на ЕС.
Предприсъединителна стратегия
В края на 1994 Европейският съвет в Есен предлага Предприсъединителна стратегия за страните от Централна и Източна Европа. Тя се основава на: Европейските споразумения, Партньорствата за присъединяване, Националните програми за приемане на достиженията на правото на ЕС, както и на предприсъединителната помощ, включваща Програма Фар, финансова помощ за околната среда и транспорта (Програма ИСПА), финансова помощ за селското стопанство (Програма Сапард), съвместно финансиране с международните финансови институции и други.
Преговори
Европейските съвети в Люксембург от декември 1997 и в Хелзинки от 1999 стартират конкретните преговори за присъединяване с 12 от страните-кандидатки, без Турция. Европейският съвет в Люксембург от декември 1997 одобрява и Партньорството за присъединяване като ключов елемент в укрепването на предприсъединителната стратегия. От своя страна, всяка страна-кандидатка се ангажира да подготви Национална програма за приемане на достиженията на правото на ЕС, която подробно да отчита изпълнението на приоритетите, заложени в Партньорството за присъединяване.
На Европейския съвет в Ница през декември 2000 е въведен нов елемент в преговорния процес – Пътната карта, предложена от Европейската комисия. Целта на Пътната карта е да ускори преговорния процес.
Оценката на напредъка на всяка страна-кандидатка в нейната подготовка за присъединяване се извършва чрез представянето на Редовни доклади на Европейската комисия пред Съвета на ЕС.
Подготовка на ЕС за приемане на нови членове
Европейският съвет в Берлин на 24 - 25 март 1999 потвърждава, че разширяването е исторически приоритет за Европейския съюз и че преговорите за присъединяване ще се провеждат “с всяка страна с различно темпо и възможно най-бързо”.
На Европейския съвет в Ница през декември 2000 се подписва ново споразумение. Направени са някои важни промени, с цел да се рационализира процесът на взимане на решения в рамките на един разширен Съюз.
Протокол за Разширяването, прикрепен към новия Договор, определя начините, по които всички аспекти на институционалната система на ЕС, като например брой гласове и места, ще бъдат адаптирани за всяко ново присъединяване.
Разширяването на ЕС може да бъде успешно само ако процесът е прозрачен и има демократичната подкрепа на гражданите на страните-членки и на страните-кандидатки за членство. От голямо значение е гражданите на Съюза и на страните-кандидатки да разбират процеса на разширяване, както и да се осъществява широк диалог за изясняване на предизвикателствата и на положителните страни на разширяването. През май 2000 Европейската комисия приема Комуникационна стратегия за разширяването, която се прилага децентрализирано от нейни представителства в страните-членки и от делегациите й в страните-кандидатки, включвайки също националните и регионалните власти.
Резултати
През декември 2002 ЕС постига споразумения за завършване на преговорите с 10 от 12-те страни (без България и Румъния), започнали преговори в контекста на петото разширяване. През април 2003 в Атина тези 10 държави подписват своите договори за присъединяване, за да се стигне до историческата дата 1 май 2004, когато Чехия, Унгария, Полша, Словакия, Естония, Литва, Латвия, Словения, Малта и Кипър стават страни-членки на ЕС.
На заседанието на Европейския съвет в Брюксел през декември 2004 се взима решение за успешното завършване на преговорния процес с България и Румъния, които очакват да подпишат своите договори през април 2005 и да реализират пълноправното си членство в ЕС на 1 януари 2007.
Европейският съвет през декември 2004 взима и важното решение да започне преговори с Хърватска през април 2005 и с Турция през октомври 2005.
Информация от портала на ЕС "Europe"
http://europa.eu.int/abc/12lessons/index3_en.htm
Европейският съюз не е федерация като Съединените щати или Русия. Нито пък е просто организация за сътрудничество между правителствата като Организацията на Обединените нации. Съюзът фактически е единствен по рода си. Той представлява уникална в световната история политическа система. Страните, които съставляват Европейския съюз (или страните-членки), споделят своя суверенитет, за да получат сила и световно влияние, каквито нито една от тях поотделно не би могла да има.
Споделянето на суверенитета означава на практика, че страните-членки делегират правата на някои от своите взимащи решения власти на европейските институции, които те са създали, така че решенията от общ интерес да могат да се взимат демократично на европейско ниво.
Тези страници са изготвени с финансовата помощ на Европейската комисия. Изложените на тях възгледи са на Съюза на българските филмови дейци и по никакъв начин не отразяват официалната позиция на
Европейската комисия.
